Hасреща ни иде едно момиче
- и то плаче. Беше загубило любовта си нейде.
Аз пак не казах нищо. Вълшебникът махна с
ръка и извика едно слънчево зайче да я погали.
То заплете косите й и върза герданче
от спомени.
"Любовта в душата на човека
никога не си отива напълно, стига да има
кой да те погали" - усмихна ми се Добрият
стaрец и отминахме.
Там някъде, на един камък,
от тия дето хапят по-лошо и от змии, седеше
един човек и плачеше - загубил бе себе си
някъде по Пътя...
Аз погледнах дедо Боже и рекох:
"Сега."
И той спусна мъгла и Вълшебникът
не го видe. Човекът си остана на крайпътния
камък, а на мен ми стана мъчно за него, щот
нема на тоя свят чудо дето да те спаси -
просто трябва да се намериш сам.
"А ангелите, те за т'ва
са ангели, да могат да виждат в човешките
души" - тъй ми рече дедо Боже и добави:
"Хай сега иди да си починеш,
че от утре ще летиш."
Из "Как се главих за ангел"
|
|
|