|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
2. Мама, която обича всички
Сред труповете на доскорошните
бегълци само един бе жив дотолкова, че съзнанието
му все още работеше в парализираното от врата
надолу ранено тяло.
Превъзмогвайки нетърпимата болка в шията,
Авдеев се помъчи на няколко пъти да мисли
за Родината, за несправедливостта на съдбата,
хвърлила чрез ръката на репресивния апарат
на компартията него, съзнателния й член,
в недрата на ГУЛАГ-а, но все не успявяше
и не успяваше. Съвсем други мисли и спомени
обхванаха съзнанието му, готово всеки миг
да го напусне без предупреждение, без извинение,
без гузна съвест.
През първите дни на лятото на 1938 година
се върнах от едногодишна командировка в Средна
Азия. Още на вратата забелязях мокри петна
по дрехите на гърдите на жена ми, миришещи
на мляко. Изненадан, помолих я за обяснение.
Била родила дете, но не от мен! Предполагала,
че е заченато след пиянски купон с някакви
германци. Къде е детето нямало значение.
Не се чувствала гузна пред мен, щото не била
сигурна, че все още ме обича. Не спорих –
и аз бях на същия хал с чувствата си към
нея. Разведохме се по взаимно съгласие. За
раздяла тя ми подари последния си сборник
със стихове, а аз снимката си сред потомците
на Настрадин Ходжа, развяващи съветското
знаме.
Изминаха точно две години.
Върнах се в Москва с раница на гърба: цялото
ми имущество. Слязох от трамвая на тротоара,
окъпан от проливен дъжд. Видях пред себе
си на спирката една девойка с високо чело
над смутеното й, замислено лице. Бе облечена
в бежова рокля на едри червени китайски рози,
с войнишка якичка в същия цвят и сиви копчета.
Изведнъж една камионетка, изскочила из-зад
ъгъла опръсква момичето – зарадвах се на
факта да й помогна и не си позволих да го
изтърва. Със сръчни движения извадих кърпа
от раницата и я подадох на момичето – усетих
парфюма й с нежен аромат на ванилия. Тя любезно
ми благодари, но графикът на движението на
градския транспорт се спазваше стриктно –
дойде поредният трамвай и я отведе.
След четири дни я видях отново в кварталната
хлебарница – кимнахме си вежливо.
През следващите три седмици се видяхме два
пъти. Реших, че това е съдба и я поканих
в къщи на чай. Не ми отказа. Спонтанно си
легнахме...
Болката в раната замъгли за кратко спомените:
разходки, разходки, вечери на свещи, любене,
любене, любене... разговори без глас, без
спомен...
Изстреляха се двайсетина дни на красива,
изгаряща любов – от онази в розовите романи
за девственници и домакини. Малко по-малко
разбрах от мълчаливата през повечето време
Лия, че тя е от полски произход: фамилията
й е Кшеловска. Курсистка е в счетоводното
училище и същевременно работи като помощник-счетоводител
в едно малко предприятие. Има брат с десет
години по-малък от нея, за когото се грижи,
защото “мама работи на две места и често
дава нощни дежурства”. Баща й, който е на
мойта възраст и ми е колега по дългите и
чести командировки, е елтехник. Работи на
новостроящите се елинсталации по целия млад,
но бурно развиващ се “електрически” свят
на географския гигант СССР.
Една вечер Лия бе особено мълчалива: проведох
почти следствено дознание да
разбера нейното
настроение.
– Моят предишен приятел е разбрал
за нас
с тебе и е направо побеснял.
Иска незабавно
да се върна при него. Той е много
влиятелен
човек. Имахме тригодишна връзка.
– Живяхте с него заедно? – доста
се натъжих
от новината за нейната връзка,
предполагайки,
че е била любовница на някой
женен големец.
– Не! Живях пет години в къщи
при мама с
едно момче – тя много го обича,
щото е много
добър и във всичко ни помага.
С него също
се разделихме. Той се изнесе,
но продължава
да идва отвреме на време да играят
шах с
брат ми, да поправи нещо из покъщнината
–
много е сръчен и не...
– Чакай, чакай! – новините разтуптяха
сърцето
ми – значи човекът, който те
притеснява,
е любовникът ти, така ли?
– Да, сигурно така е било, но
вече не е.
Скъсах с него! – тонът на момичето
бе монотонен
и беземоционален.
– Той женен ли е? Има ли деца?
– запитах
я, за да проверя своите догадки.
– Да, женен е от две години.
Има бебе на
шест месеца.
Проявих се като математик от
Първа лига и
я запитах остро, без да крия
раздразнението
си:
– От трите години на вашата връзка
на втората
година той се жени и преди шест
месеца си
ражда бебе, нали така? Сигурно
много си го
обичала него, както и момчето
вкъщи, така
ли е?
– Сигурно е било така, но вече
не е. – повтори
се Лия. – Вече не ги обичам и
двамата.
– Чудесно! – откровено ехидно
дръпнах чертата
на нейните спомени за доскорошните
й любови
и обичи. – Що тогава ми отказваш
да се пренесеш
да живееш при мен? Какво ти пречи
пък сега?
– Имам грижи за брат ми, за къщата.
Мама
работи много и почти не се задържа
вкъщи.
Раздразнен, не повярвах на нейните битово-домакински
аргументи. Така завърши първият ни малък
“семеен” скандал. Преглътнах, макар и с големи
мъки, историята на “моето
малко момиче”.
Отношенията ни лека-полека се заздравиха
и една вечер Лия ми предаде желанието на
“мама” – тя само така и никак иначе не наричаше
родителката си – да се запознае с мен. Не
се опънах и спретнах скромна вечеря от ергенското
си меню.
В началото на разговора ни с майката на Лия
много се зарадвах на нейните
интелигентни
обноски и най-вече на темите,
по които имахме
еднакво мнение: литературата,
живописта,
изкуството като цяло, психологията
на хората.
Седяхме тримата на водка и приказки
до десет
вечертта, докато мама Паша не
отпрати дъщеря
си да спи – имала да ми казва
нещо, и продължи
с алкохола. Водката бързо оголи
душата на
жената срещу мен. Постепенно
целият разговор
се превърна в монолог на една
крайно властна
егоистка с повърхностни енциклопедични
познания
и абсолютна интелектуална снобарка
с мания
за величие, мнима компетентност
и справедливост
във всичко!
“Имала да ми казва нещо” не било свързано
само с нас с Лия. Радвала се,
че дъщеря й
е с мен, интелигентен, благороден
и възпитан,
защото приятелят на Лия – Кирил,
макар и
добро момче, ама си е елтехник
както и бащата,
и не можел да й създаде такава
духовна атмосфера
като мен! Искала да направя бебе
на Лия,
защото й се гледало внуче.
– Ще го решим ние двамата с ...
– успях да
вмъкна аз, но бях прекъснат,
без да съм чут.
Стана ми притеснено и нервно,
но откровенията
й продължаваха в телеграфен стил!
Та нали
бе телеграфистка!
– Старай се обаче по-добре от
Кирил, щото
искаха дете, ама не успяха –
дъщеря ми била
със затруднено забременяване,
както са им
казали докторите. Пък ако не
искаш деца,
голяма работа! Имаш младо готино
гадже в
кревата си – живей си живота
и толкоз! Само
внимавай, че Кирил много я обича
и я чака
да се върне при него! При нас,
де – нали
живее от пет години вкъщи. Той
е много добричък,
много си го обичам това момче!
Като син ми
е !
– Лия пък ме увери, че вече не
е живее при
вас, че...
– Глупости! Че кой се грижи за
сина ми, когато
тя е при теб, а аз или на работа,
или при
Евгений?!
– Кой пък сега е този Евгений?
– успях пак
да се учудя на броя близки хора
около майката
на моята приятелка и около нея
самата.
– Лия не ти ли каза?
– Не, не ми е казала. – разбрах,
че “моето
момиче” има още какво да споделя
с мен за
личния им живот.
– Приятелят ми – от единайсет
години сме
заедно и с толкова е по-млад
от мене! – с
неподправена гордост изрече подпийналата
жена. – Обичам го до полуда,
макар че ми
лепна една венерическа болест,
от която дори
не знам дали се отървах.
– Как?! И той, този Евгений,
ти изневерява,
както ти на мъжа си?! И тази
венерическа
болест не е ли...
– Че кой ти брои изневерите,
бе човек! Любовта
е по-важна, тя е над всичко!
Уби ме, направо ме уби, а следващото
й откровение
буквално ме погреба под три метра
всеобхващаща
женска обич.
– И мъжа си обичам до гроб! Искам
да родя
трето дете от него. Той е невероятен
баща!
Знае за Евгений, но дума не казва.
Имаш ли
още водка?
Изправих се. Не си чувствах краката
от смразяващите
признания. Извадих от долапа
бутилката и
налях пълна чаша на събеседничката
си. Тя
отпи глътка и продължи:
– Вчера излизахме с Лия, Кирил
и сина ми
Павел. Кирилка бе на седмото
небе, че Лия
пак е с нас всичките като в доброто
старо
време. Изкарахме чудесно! Жалко,
че Евгений
не можа да дойде – имал дежурство.
Той е
техник в градската телефонна
централа. Аз
го направих такъв. Аз го накарах
да учи!
Докато пи още една водка, повтори казаното
досега още два пъти и си тръгна, но не вкъщи,
а при Евгений! Че къде да отиде? – децата
й бяха осигурени с грижи и внимание: голямото
от мен, а малкото от Кирил!
Отидох в спалнята и легнах до спящата Лия.
Не можах да заспя цяла нощ. След този разговор
с майка й Лия все по-рядко оставаше при мен.
Един ден ми каза, че майка й е и забранила
да се среща с мен – бил съм дърт за нея и
неперспективен!
Срещахме се почти два месеца тайно, обсъждайки
откровенията на майка й пред
мен. Не стигахме
доникъде, защото честият й коментар:
“Не
съм присъствала на вашия разговор”
не само
че не ме удовлетворяваше, а ме
дразнеше все
повече и повече. Веднъж, досадена
от моите
въпроси за искреността на мама
Паша за местоживеенето
на добряка Кирил, не издържа
и ми се тросна
раздразнено:
– Мама не е права за две неща:
първо, не
е вярно, че Кирил живее при нас,
макар и
идва често – все пак сме приятели.
А второто
е, че не мога да забременявам
– правила съм
аборт!
– Поне знаеш ли от кого точно?
То при двама
мъже всяка жена би се объркала!
– не си сдържах
ехидството си от това нейно откровение,
и
то поднесено с някак си горделив
според мен
тон, абсолютно неуместен за нашите
отношения,
и от постоянния неин отказ да
заживеем на
семейни начала.
– От Кирил! – изстреля тя със същия тон.
Не й повярвах и продължих в същия дух:
– Много се радвам, че е станала
лекарска
грешка. Поздрави майка си! Мечтата
й да стане
баба все някой път ще се сбъдне!
– намеквайки
за желанието на пани Кшеловска
да дундурка
внуци.
Тя тръшна вратата и си тръгна. Не успях да
задам следващия си подвеждащ въпрос дали
е прихващала венерически болести като майка
си и ако е така, дали пак, колкото за бременността
си, е сигурна от кого точно от двамата си
партньори. Вместо това изтичах след нея и
я върнах. Легнахме си, без да проговорим.
Продължихме пак срещите. Все по-често и по-често
водехме бурни разговори за забраната на майка
й да се среща с мен, въпреки че много-много
се обичахме.
Една сутрин, вече облечена да си тръгва,
моето миличко момиче ми съобщи своето решение:
“Повече няма да се виждаме, Симеон! Така
иска мама.” Отвори вратата, прекрачи прага,
обърна главата си, от което голямата й къдрава
коса ми махна за сбогом, и отсече: “Закъснява
ми с две седмици”. Направо се парализирах
от двете новини, противоположни по чувства,
но еднакво силно и остро простреляли сърцето
ми. Тя бързо затвори вратата и явно си тръгна
си за дома при своя стар-нов приятел Кирил
( а защо не и при стар-нов любовник или пък
и при двамата едновременно!), брат си Павел
и мама Паша, която обича всички.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|