... Това е маршрутка в час пик. Няма на къде
да се обърнеш. Няма как да паднеш. Подпират
те от всички страни. Има леко очарование.
Има дори елемент на изненада.
Засърби те някъде и
решиш да се почешеш.
Започваш да се чешеш, обаче
въпросът е дали
чешеш себе си или брюнетката
от дясно. Звънне
ти телефона, бъркаш в джоба
да си извадиш
телефон. Гледаш това не
е твоя телефон. То
и джоба не е бил твоя.
Бръкнеш си в джоба
за нещо и ..., някой вече
е бръкнал там, но това
не си ти. Забава.
Тръгваш да слизаш и за да не ти е самотно
повличаш още двама с теб...
... До скоро смятах, че нормалните хора работят
и в събота. Винаги съм се чудел защо точно
в този ден маршрутките са полупразни. През
седмицата тръгват от първа спирка с много
хора само в събота не. Съботната маршрутка
винаги е тръгвала с четири-пет човека и винаги
съм си мислел: "Колко малко сме нормалните.
Само някакви си 4-5 човека...”
Горещо. Задушно. Телата са допрени едно до
друго и се поклащат бавно в един и същи ритъм.
Пот се стича на вадички по гърба и между
гърдите. Ръце плахо пробягват по цялата дължина
на телата. очите са премрежени. Миг на близост.
Миг на сливане в едно. Задръжките са отпаднали.
Дрехите прилепват плътно по телата като втора
кожа. Някой простенва. Тишината се нарушава
единствено от учестеното неравномерно дишане...
В този миг се чува глас "Извинете
бихте ли спрели" ...