Subtle BG
  Главно меню | ЛитератураСъдържание | Предишен | Следващ |

   (радостта от красивите недоразумения)
Това ще да е последния диспут, който водя. Стар съм вече, а и е пролет. Я по-добре доде още мога да погна нещо младо с пола (дано само да се не окаже от мъжки пол, ама каквото Бог даде), че не се знае знае ли се.

Avatara
   Случи се. Най-накрая се случи. Ще попитате какво се е случило ли? Ами това, че най-после, едно от онези прекрасни млади създания, от женски пол, чийто външен вид предполага малко по-фриволни помисли седна в скута ми. Това е. Не мога да не се похваля. Вярно, че не бе по собствено желание. Вярно, че близкия ни контакт не завърши добре, но не това е важно. Важен е фактът, че не само лели с наднормено тегло ме настъпват. Не само индивиди с неустановен пол ме притискат. Най-сетне и един от символите на младостта и еротиката седна в скута ми.

   Но нека ви разкажа.

   Стоя и чакам маршрутката. На спирката сме четирима. Аз и още три жени. Идва превозното средство, а аз като добре възпитан индивид отварям вратата и пропускам нежните създания. Добре че не бяхме повече от девет човека. След седмия-осмия някъде ми се изчерпва кавалерството.
   Качвам се, плащам и сядам най-отзад. Обичам да седя най-отзад. Обичам когато слизам да мина през цялата маршрутка и да разбутам всички возещи се. Сядам и заравям поглед в пресата. Маршрутката тръгва. Установявам че шофьорът е от ония, които обичат да натискат рязко педалите, да подадат газ и в заключение да скочат върху спирачките. Пътуващите, следвайки законите на физиката в частта им за инерцията, постоянно се люшкат напред-назад. Педалира човека зад волана. Спира за поредната порция пътници. Пространството постепенно се запълва. През цялото време аз съм зает да се информирам. Всичко е спокойно. Едно съвсем скучно и рутинно пътуване. И така до поредното рязко подаване на газ.
   В този момент се случва невъзможното.
   Нали ви споменах, че съм седнал отзад. Там са четири седалки. Аз съм на тази която е срещу пътечката. Както си седя и попълвам информационният си минимум, при поредното натискането на педала на газта от страна на устройството зад волана, седящата права се оказва седнала в скута ми.
   До този момент, вглъбен в четивото си не бях забелязал каква прелест стои пред мен. Сега не само забелязах, но и усетих. В първия момент, щях да изпъшкам недоволно. Бях сигурен че с моя късмет, това ще е поредната мърмореща лелка или в най-добрия случай някой от малко пътуващите мъже. За моя най-голяма радост и удоволствие обаче се оказа, че съм допуснал грешка. В момента, в който вдигнах поглед за да видя кой е заел място в скута ми погледнах, съзрях небесносините очи на младо девойче. Въпреки лекото неудобство, причинено от внезапната промяна на статуквото, се изпълних с чувство на доволство.
   В онзи момент, в който (както се изразяват поетите) погледите ни се срещнаха, момичето се опита да отправи смутени извинения. За беда точно в този момент машрутката премина през дупка. За миг зърнах как очите на момичето се разширяват. Първоначално в тях се четеше почуда, а след това безкрайно възмущение. Веднага прозрях какво си бе помислило. Все пак се гордея с бърз и аналитичен ум. Опитах се да премахна поредното възмущението със следната реплика:

- О не. Не е това което си мислите. Просто седнахте върху телефона ми.

   За мен това бе достатъчно добро обяснение. Реших че след като съм внесъл яснота бих могъл да продължа любезния ни разговор.

- Ако Ви е удобно не е нужно да ставате. Може да седите, колкото пожелаете.

   Да не си помислите, че момичето прие с благодарност на поканата ми? Категорично не. Погледна ме изпепеляващо и просъска:

- Как не ви е срам? Идиот такъв!

   Аз се стъписах. Не разбрах с какво предизвиках гнева й. С това признанието, че това, върху което е седнала е телефона ми или от разочарованието от факта, че е седнала върху телефон.
   Отдавна не ми се беше случвало, да се кача в толкова пълна маршрутка. Сега нали е сезонът на отпуските. Пътуващите не са много и по принцип превозните средства се движат полупразни. Но вчера беше различно. Отново си беше онази, така позната пълна маршрутка. Пак бяхме обречени на близост. Отново седяхме плътно един до друг и се докосвахме. Това ми навя спомени. Качих се. Преди мен се качи непознато момиче. Не точно младо момиче. Беше жена, но с младежки вид и фигура.
   Пътуването с много хора в маршрутката има един основен недостатък - не винаги има къде да се хванеш.
Жената пред мен се оказа в затруднено положение. По-ниският й ръст не позволяваше да се протегне над главите на другите. Това я правеше нестабилна и леко уплашена. Множеството й пречеше да достигне някоя от дръжките. Нали съм известен с неотразимата си галантност, след като забелязах че въпросната жена няма къде да се хване предложих:

- Хванете се за мен. Аз се държа здраво и ще мога да задържа и Вас.

   Тя ме погледна учудено. Опита се да изрече нещо, но в този момент водачът на превозното средство даде рязко газ. Това движение доведе до няколко последващи събития.
   Първо - следвайки логиката на физичните закони множеството право пътуващо се люшна назад. Аз се държах и това не ми повлия особено, но момичето, на което бях предложил да се хване за мен политна назад. Дясната й ръка направи дъговидно движение, което доведе до удар върху мен. Ударът попадна на място, което е особено болезнено при мъжете. Заболя ме. Тя осъзна какво е станало. Изчерви се, обърна се смутена към мен, с явното намерение да се извини. Реших да й спестя неудобството.

- Няма нищо. Не се безпокойте!

   Тя ме погледна с облекчение в погледа. Реших да пусна в действие неотразимото си чувството си за хумор.

- Не се притеснявайте. Вече имам дете. Когато Ви предложих да се хванете за мен, нямах предвид точно това.

   Очаквах тази ми реплика да доведе до непринуден смях. Незнайно защо тези ми думи накараха благодарността в погледа й се трансформира в учудване преминаващо в откровено възмущение. Отговорът се състоеше точно от една дума:

- Простак!

   Пак бях сбъркал някъде. Къде?
| Главно меню | ЛитератураСъдържание | Предишен | Следващ |
Заявка за получаване на електронно издание
Copyright © 2007 Евгени Григоров
София-Севлиево