| Subtle BG |
| ... Затварям. Очите - ми втренчени в нищото.
Почувствах се като сводница или нещо такова.
Никой няма право да влиза в личното пространство на другите. Никой няма право нежелан да става свидетел на болката и тревогите на другите. Nia |
|||
 От няколко дена се случваше
нещо много интересно. Сутрин, малко след
като се настанявах в маршрутката, вратата
се отваряше и една госпожа оглеждаше вътрешността
на превозното средство. Ядно тръскаше глава,
придружавайки това си действие с думите "Пак
ще чакам следващата.". Първия път реших,
че дамата е недоволна от факта, че всички
седящи места са заети. Явно не й се пътува
права. Така беше ден след ден... Веднъж стоейки си кротко отзад, ритуалът се повтори. Дадената особа отваря вратата оглежда внимателно два пъти, въздъхва облекчено и се качва. Това леко ме учуди, местата пак бяха заети, но явно това не е била основната причина. В момента в който се качи и плати, шофьорът се зае със задачата да педалира, което ще рече, че тръгна да изпълнява поредния курс. Аз се заех с тривиалното четене на вестник. Всичко изглеждаше толкова ежедневно. В един момент спокойствието беше нарушено от полуистеричен вик: "А не, пак ли ти, как пък не те видях днес!" Това веднага вкара интерес в полузаспалия ми мозък. Свалих вестника и се огледах. Исках да разбера към кого е отправено това изречение. С изумление установих, че фразата изречена от дамата, която не се качва (така я бях кръстил) се отнася не за друг, а именно за мен. Почувствах се неловко, нещо нетипично за мен. Все пак успях да мобилизирам цялото си спокойствие и всеизвестен чар и да попитам. - Извинете, на мен ли говорите? - На Вас. За Вас говоря. - изсумтя дамата. Много се учудих. Все пак въобще не се познавахме. Е, бяхме се засичали по спирките, но това едва ли е основание да кажеш на някого "пак ли ти". Започнах да мисля, какво ли предизвиква неудоволствието на госпожата. В първия момент ми мина една абсурдна мисъл. Забелязали ли сте, че абсурдните мисли идват първи? В конкретния случай абсолютно абсурдна мисъл изглеждаше така: "Сигурно съм сторил нещо неприятно на тази особата и затова тя реагира така. Възможно е когато ме види да не желае да пътува". Нали споменах, че мисълта е абсурдна. Как би могъл някой да не хареса мен, как? Веднага я отхвърлих. Мина ми втора мисъл. Когато съм в кондиция и до четири мога да ги докарам. Та втората мисъл беше много по-реалистична: "Госпожата е запленена от страхотния ми чар. Привлечена е от невероятния ми магнетизъм. Опита е от опиума ми (това е парфюма ми), но е семейна и е вярна на семейния дълг. Понеже не е уверена до колко би могла да ми устои, не смее да седи заедно с мен в тясно и затворено пространство". След като установих това се усмихнах и казах. - Не се притеснявайте, моля. И аз съм семеен, но това не би ми попречило да Ви позволя да се наслаждавате на компанията ми. Изгледа ме някак удивено. Помислих си, че е радостно, но се оказа поглед от вида: "Aбе... ти... к'ви ги плямпаш, бе? Скоро да си посещавал психиатър, а?". Този поглед леко ме обърка, но продължих. - Качвайте се спокойно, ако се притеснявате, че ще изпуснете маршрутката. Аз ще гледам да стоя по-далеч за да не Ви вълнува близостта ни. Оказа се, че съм допуснал грешка. Причината да не се качва, след като ме е видяла е доста тривиална. Аз слизам на определено място. Дамата слизала десетина метра след мен. Шофьорите се сърдели. Непрестанно я питали: "Ама що не слезнахте с господина, дето слезе сега?" Не й се върви пеша на дамата. Какво като са десетина метра. Тя си е платила и ще си слиза където си иска. Та така. От тогава всяка сутрин, госпожата подава глава през вратата, оглежда внимателно пространството и като ме види изсумтява ядно и остава за следващата маршрутка. |
|||
 |
|||
|
Добре де, както винаги си права. Влади |
|||
София-Севлиево