| Приказки |
| Маслоосвещението е таинство, което има божествено
установление. То е осветен с молитви елей (маслиново масло), с който вярващият се помазва и се изцерява и от телесни, и от душевни недъзи, защото Божията благодат слиза на него. Маслоосвещението се извършва за душевното и телесно изцеряване. Из "Теория на Силата" |
|||
 Лиминия беше бясна. Как можа Диодор да и
го каже? Познаваха се толкова отдавна. Почти
бяха отраснали заедно. Тук, в двореца. Работеха
заедно откакто се помнеше. Лиминия и Диодор бяха роби в Кносос почти от деца. Диодор беше малко по-голям. Заради красивата му външност, го бяха взели, веднага след довеждането му, да работи във вътрешните помещения. Лиминия не се отличаваше с нищо особено, нея оставиха да работи предимно в кухнята. Двамата се разбираха добре и често като деца прекарваха свободното си време заедно. Понякога си крадяха такова. Бягаха от голямата сграда, между останалите вили, към хълмовете на юг. През зимата си мечтаеха да отидат по върховете на планината, при селяните с козите, за да пипнат белия сняг. През лятото се опиваха от маслиновата миризма между дърветата, гонейки жътварките. Момичето си спомни онзи ден, в който бяха отишли до сухото дъно на реката край лавровата градина. През пролетта пълноводна, в средата на юни реката оставаше напълно суха. Двамата се разхождаха по побелелите камъни.Играеха на морски кораби. Победиха в битка чудовищата на Посейдон, няколко омърлушени от горещината храста. Диодор я обяви за морска царица, а тя него за свой капитан. Всичко излгеждаше така добре тогава. Забрави ли той, че тя беше неговата "царица"? Лиминия погледна смръщено празната купичка пред себе си. Беше унищожила всички маслини без да се усети. Отиде да извади още. В сумрачния коридор шумът от стъпките и се блъскаше в стените подплашено. По детски навик "обърса" с връхчетата на пръстите си дебелата мазилка. Беше ли сляп Диодор? Не можеше ли да проумее, че са отредени един за друг? Какво го прихвана, да се зазяпа по една от принцесите и да забрави нея, неговата Лиминия? Девойката се сравни с "другата". Нежна, мъничка, умееше да танцува, да свири на арфа, с миловидно личице, с големи очи, с бели равни зъби... А тя? Закръглена от работата в кухнята, с изхабени длани, със съвсем проста прическа на главата и съвсем обикновени музикални способности. Не беше чак толкова грозна. Червейчето на ревността я правеше сляпа за красотата, която идваше със зрелостта. Заради робския живот и Лиминия и Диодор бяха по-зрели от връстниците си, които спяха във фини ленени завивки. В нея вече грееше топлия огън на млада жена, докато той все още се опитваше да задържи в себе си детската безгрижност, отразена в очите на принцесата. Когато неговото отчуждение започна да и тежи, робинята попита приятеля си директно какво толкова му харесва принцесата. Беше я поставила вече на теглилката, за това отговорът му я изненада. Диодор харесваше мириса и. Парфюма. Не големите очи или фините устни, а аромата, различен от този на свинско печено или зехтин. Лиминия погледна за втори път опустялата купичка пред себе си. Искаше да удари Диодор. Искаше да го удари, още като и го каза, но беше твърде озадачена, за да реагира. Искаше да му го върне на него, за това, че я заменяше за един невъзможен блян и на нея, за това, че имаше възможност да е блян. Единственото, което можа да измисли, беше да отнеме красотата и. Нямаше да е лесно. Ако я хванеха, щяха да я накажат жестоко с бой или още по-лошо - със смърт. Но за вниманието на Диодор си струваше. Робинята не познаваше добре двореца. Не както приятеля си. Знаеше само приблизително къде се намира стаята на принцесата. За щастие, малката глупачка беше в друга вила в момента, в малкия Кносос. Никой нямаше да забележи похода на Лиминия. Нощната хлад обгърна съзаклятнически девойката. През лятото минойците живееха рано сутрин или вечер. През останалото време дори животните замираха, притиснати от непоносимите горещини. Нощите единствено предлагаха облекчение на изморените от жегите тела. Лиминия си мечтаеше за почивката на съня. Откакто загуби диодоровото внимание, спеше лошо, ако въобще заспеше. Дори тази нощ отиде за маслини, в търсене на успокоение на разбунените си мисли. Дворецът беше огромен. Миниатюрен град, събран в една сграда. Стените му бяха от масивен камък. Държаха топлината през лятото на вън, а през зимата вътре. Денем блестеше в сърцето на царството със снежната си белота и майсторски фрески. Поколения царе го бяха строили и достроявали. Сега приличаше на лабиринт от зали, коридори и стаи. Палат за малцина, затвор за десетките роби, живеещи на приземния етаж. Девойката се качи през широкия друм до голямата приемна зала на втория етаж. После внимателно намери пътя си в коридорите, до западното крило на двореца. Стъпваше тихо, макар да не очакваше след полунощ да срещне някой в тъмното. Освен, може би, някой дремещ пазач. Избягваше доколкото е възможно белите светли петна, които хвърляха маслените лампи наоколо. Помисли, че е като прилеп, залутана между дебелите колони. Въздишка на облекчение избяга от гърдите и, когато влезе в помещенията на принцесата. Очите на Лиминия вече бяха привикнали към тъмнината. Различи до прозореца, под слабата светлина, която струеше от него, плосък съндък. Отгоре му се валяха различни дреболии. Гребен, полирана плоча, различни глинени съдинки. Точно тях търсеше младата жена. Подуши внимателно всяка. Хареса аромата от една и я скри под робата си. Така. Сега и тя щеше да мирише хубаво. Като принцеса. Тръгна бързо на вън. Не беше изминала и половината път обратно, когато някакъв шум от дъното на коридора, в който се намираше, я изплаши. Шмугна се зад първия завой. После отново и отново. Уплаши се да не я видят, да не я хванат. Спря запъхтяно на някакво тъмно място, без да знае къде се намира. Шум не се чуваше. Никой не я гонеше, но къде се намираше? Огледа се доколкото можа в тъмното. Надяваше се да си припомни фреските по стените, да знае пътя на вън. Тръгна на посоки. Докосваше стените, оглеждаше се, взираше се в мрака. Дори лампи нямаше тук. Ужаси се, че няма да излезе. Че ще я намерят на следващия ден и ще я накажат. Прииска и се да се върне, да върне парфюма. Беше късно. Усети леко движение на въздуха. Тръгна към него. Ветрецът се засили, завихри се в краката и, превърна се в шепот. Рязък полъх донесе до ушите и тих стон. Напомни и за протяжно пролайване на пес срещу пълнолунието. Косъмчетата на тила и настръхнаха. Знаеше тази легенда. Мислеше, че е приказка за сплашване на децата. Страхът сграбчи гърлото и. Не пазачите, Минотавърът щеше да пирува с плътта и тази нощ. Хукна на другата страна. Колкото и държаха краката. Спря едва, когато сърцето и почти не се пръсна в гърдите. В лудешкия си бяг Лиминия беше намерила пътя на вън. Стигна безсъзнателно стаята си. Свря се под завивките трепереща. Успя да се успокои чак на сутринта, но не можа да заспи. С Диодор се видяха в следобеда. Сега, когато я нямаше принцесата, робът се навърташе отново около кухнята и приятелката си. Девойката му се усмихна очарователно. В контраста с предишното и намусено настроение, младежът нямаше как да не забележи, че има промяна. Лиминия го очакваше тръпнеща. Беше почти сигурна, че магията на парфюма щеше да подейства за нея сега. Но се излъга. Когато разбра за причината за промяната, Диодор се ядоса. Не можеше да повярва на глупостта, която беше направила. Знаеше ли тя какво можеше да се случи, ако я бяха хванали? Съзнаваше ли въобще последиците? И за какво? Заради глупавата и ревност. Момичето не можа повече да сдържи сълзите си. Всичките страхове от предната нощ, разочарованието, гнева на Диодор и липсата му, рукнаха по нежното и лице. Чувстваше се ненужна, безпомощна. Страхуваше се от гнева му. Страхуваше се, че го губи. Младежът взе от нея съдинката с ароматната течност. Лиминия прати да се изкъпе, преди да я надуши някой. Мърморейки отнесе парфюма на мястото му. Мислеше как ще се върне при нея и ще и се накара добре. Как не разбираше тя? Как не разбираше какво чувства към прекрасното малко същество? Уж се познаваха от години. Уж бяха приятели. Или разбираше и ревнуваше. Но с нея бяха просто приятели. Ако направи някоя голяма глупост обаче, можеше да я загуби. Спомни си разплаканото и лице. Приличаше на малкото момиченце с ожулените колене, което се провъзгласи за негова "царица". Не беше. Щеше да я накара да обещае да не прави повече бели. Върна се успокоен при нея. Лиминия се появи като изкъпан плод след летен дъжд. Говореха дълго. Избягаха между маслиновите дървета и продължиха да разговарят. За други неща. Диодор не искаше да я вижда отново разплакана, а Лиминия не искаше да ядосва повече Диодор. |
|||
 |
|||
София-Севлиево