| Made in Kozmo |
Когато любовта изчезва, идват агресията, омразата,
демоните и бесовете.
Току-що мина еуфорията от влизането ни в Европейския съюз
и наистина това е радостно събитие,
но според мен влизаме с катастрофа в моралната и духовната сфера.
Тези неща не се забелязват видимо.
Не са като дупките по улиците, които веднага могат да се поправят.
Те са някак си много дълбоко у нас.
И детската агресивност е един от белезите
на това боледуване на обществото.
Теодора Димова
 И защо пък да не изляза? Все пак днес е празника
на града. Ако бях на село, щях да кажа, че
днес е сбора. Но не съм. Аз съм гражданин.
Затова отивам на празника на града. Както
сигурно се сещате, дори и да не сте присъствали
на такива неща, това е ден, на който града
празнува. По принцип хората няма някакъв
специален повод за празнуване, освен факта,
че е точно този ден в годината, на който
някой е решил, че града трябва да празнува.
А хората... Разбира се, те нямат нищо против
да не учат/работят и да се позабавляват.
Да попразнуват. А все пак и аз съм човек.
И аз съм от града. Трябва също да отида.
Ха! Та аз съм стигнал... докато си мислех тези неща... Стигнал съм до Улицата. Така де... до просто - една - от - многото - улици - в - света - и - в - моя - празнуващ - град. Но, тъй като тя освен това се явява и главната улица, на която днес хората трябва да излезят и да празнуват, а продавачите по изнесените сергии да направят някой и друг лев, мислено я нарекох просто “Улицата”. Е, сега аз се намирам точно в началото на Улицата, но явно инстиктивно съм се спрял. Една крачка още и ще навлезя в празненството, и ще трябва да празнувам. Но не ми се празнува. Не знам защо. Като си помисля колко лоши неща са се случили на същия този ден, но в минали години, и колко гадни неща се случват в момента, за които никой не знае, и не ми се празнува. Странно. Аз си мислех, че съм непукист. Но явно на хората им пука по-малко и от на мен, щом ще се празнува... А аз седя... И се страхувам, че ако направя тази фатална крачка, няма да успея да бъда щастлив с останалите, и ще се появи някой полицай, който ще ми каже или да се веселя, или да се махам, защото развалям празника. Затова седя и гледам. Гледам другите празнуващи. А Улицата... тя е пълна с живот... Сигурно сте виждали подобни “паради”... Когато много хора са излязли на една улица, и асфалта се превръща в море от движещи, мяткащи, надигащи се глави. И аз гледам това море, и изведнъж осъзнавам колко, колко изключително посредствени са тези хора. Виждам мъж и жена, излязли със вече подрастващия си син, с усмивки на лицата. Вероятно и те не знаят защо се усмихват... И си представям един ден по-рано как бащата се прибира с 15-годишната лада от незнайно-коя си работа, а колата, натоварена с него и с милионите му дребни грижи, бълвайки черни облаци дим си пробива път по същата тази улица, макар че всъщност нищо не пречи на движението й, а останалата зад нея димна завеса почти веднага се смесва във въздуха и попада на равни порции в дробовете на трима пресичащи младежи... Но... тези младежи и без това пушат от отдавна, какво е още малко пушeк за дробовете им... Всъщност и тези трима младежи са там, сред тълпата, макар че нямам представа кои точно са. Нямам представа, защото сред тълпата има толкова много като тях, че чак се чудя как разбират дали се познават с някой или не като се видят. А всъщност те изглеждат много различно – един е с рус гребен на главата, друг на бодлички, трети с кърпа, четвърти на кичури, пети – гола глава... И това е само ако погледнеш косата... Но това е единственото, което мога да видя, затова и по нея съдя... И все пак прическите изглеждат еднакво посредствено. И, макар че не виждам с какво са облечени, знам, че сред тълпата ще има много блузи с надпис “Harrison”... Всъщност ето, там проблясна една за момент... да, забравих добавката “and Gibson” отдолу. И точно както толкова много хора носят блузи с едни и същи надписи, или блузи по тялото, или блузи, които сякаш са напръскани с боя (хм, това май беше преди всъщност) за да са в крачка с модата, точно така и под дрехите си едни и същи механизми изграждат едни и същи мисли. Може би вече забравихте за господина с натоварената с тревоги лада. Е, тези Harrison-ци са много по-безгрижни. Главната грижа, която е трябвало да забравят за днес, за да могат да празнуват, е това коя ще е най-подходящата стратегия за да бъдат приети по-добре, в кое отношение да са различни и в кое-еднакви. Ето един, който слуша чалга, защото всеки казва, че “на маса не можеш да слушаш друго, освен чалга...”. До него друг, който не слуша чалга, защото смята, че е модерно да не слуша чалга. И смята за интересно да обсъжда с други като него колко глупаво нещо е чалгата. Но да оставим младежите... Ако сте били забравили за господина, то със сигурност сте забравили за жена му, онази със залепената усмивка, която някак си не стои на място. Лицето и прилича на колаж с тази усмивка, колкото и умело да е направена, се вижда, че жената не би могла да издържи дълго с нея. Мога да видя същата тази жена отново да се прибира от работа, но не просто вчера, а когато и да е. Всеки ден от годината, който не е “празник”, защото всеки ден за нея протича по един и същ начин. Та прибира се тя от работа, без кола, разбира се, ладата се пада на мъжа, но за сметка на това с торбата с покупките за днес, бързаща и-аз-не-знам-защо да се прибере, приведена и свита все едно не тя е стъпила върху Земята, а цялята Земя се е стоварила върху нея. Но всъщност няма смисъл да ви описвам гледката, уважаеми читатели, всички сте виждали такива жени... И мъже, в интерес на истината. Не се сещате ли? Правилно, те СА незабележими, освен ако не гледаш специално за тях. А детето им, което скоро ще стане чалгар или нечалгар, зависи какво си реши, и ще направи нещо с косата си (всъщност явно родителите са имали известно влияние върху него, защото повечето му набори вече са направили тези важни решения в живота си – не е като онова момиче, което минава, например, което е най-вероятно по-младо от него, но е с обувки два пъти по-дълги от крака си, грим на пластове и вероятно вече се е ебало поне веднъж), та детето им е плод на някогашна любов, която вече е била изместена от изгодността на съвместното съществуване, и на разделяне на семейните тревоги – едната част от тях за изнемогващата жигула, другата за торбата с покупките, изместена, дори, от навика да живеят заедно, хора, които най-вероятно си говорят по 10 минути на ден и то разговори главно за това какво ще има за вечеря и как може Найден от Биг Брадър да е толкова прост. И като чух в потока на мислите си за Биг Брадър, очите ми се обърнаха към една баба (т.е. пенсионерка) която седеше по-встрани и наблюдаваше “празненството”, която вероятно се измъчваше от подобни терзания, както и от това, че ако не си тръгне скоро може да си изпусне сериала, а това е недопустимо – все пак това е единственото място, убежище, което предлага Хепи Енд и ти напомня, че при някакви идеализирани условия нейде из Латинска Америка е възможно актриса с изкуствени устни да бъде щастлива. Затова бабата се заклаща към апартамента си, който вече заплашва да се срути от дървеници, но минава между другото през една будка за вестници, за да си купи вестник “Шок”, точно преди едно момиче, подобно на описаното горе (онова, което поне веднъж се е ебало) да си купи младежкия, и по-скъп, аналог на вестника, “Хай Клуб”. Дотук описах няколко човека от тълпата, а те са всъщност толкова много... Но като се замисля... успях да опиша цялта тълпа, с изключение на един, явно бездомен човек, който седеше в една ниша край улицата и не празнуваше, поради простата причина, че първо нямаше за какво да празнува (макар че в това отношение не беше по-различен от останалите, но той поне си признаваше, че няма защо да празнува), и второ-спеше. Може би повечето хора си мислеха, че е пиян, но... какво знаят те в крайна сметка... Също толкова вероятно е и да не е пиян... Не че има някакво значение за тях или за него... И изведнъж разбирам, че гледам една тълпа от хора, и разбирам, че не искам да стана като нито един от тях, не искам да съм човечец, загрижен единствено за своите дребни проблеми... И едновременно с това се страхувам, че вече съм станал такъв... Поглеждам пак към Улицата... На нея няма никой... |
|||
 |
|||
В.Търново-Севлиево