subtle-bg.com
  Главно меню | Литература | Галерии | Форум |
Алхимия на защитата
Съвременните армии
Арабска литература
Йеронимус Бош
Freigeld
Америка без граници
Патентовано любопитство
Архив на статиите
Информационен бюлетин
За изданието


"... И ако бе от друг, а не от Аллах,
щяха да открият в него много противоречия"

(Коран, Сура Ниса, стих 82)


Copyright (c) USS Kitty Hawk (CV 63) FPO AP    Обичайна практика е арабската литература да се свързва с разпространението на исляма. За съжаление сведенията за доислямската култура на Арабския полуостров са крайно оскъдни. Въпреки това към момента историците са успели да съхранят редица произведения, предхождащи раждането на Пророка Мохамед (ок. 570-632 г. от н.е.). Езикът на бедуините е необичайно богат. Благодарение усилията на арабистите, можем да се насладим на прекрасни образци на ораторско изкуство, мъдрост и исторически повествования. Но най-силно духът на доислямската епоха може да бъде почувстван в поезията. Основните теми, които можем да откроим, са епосите, възпяващи подвизите на героите, любовта, тъгата за загиналите, но най-вече лирични описания на пустинята. Невероятно красиви са думите, написани за изгарящите слънчеви лъчи и безмилостните нощи. Пустинята е изпълнена с опасности, нейната природа е жестока, но в същото време тя дарява покой и красота.
    Първите писмени поетични източници са датирани към началото на 6 в. от н.е., само столетие преди зараждането на исляма. Съчиняването на стихове възниква в дълбока древност, но едва през този период окончателно се формира "класическият" модел, който се характеризира с подчинение на строги литературни правила. Определят се стиловите особености, дължината на слога, размера, начините на римуване и др..
   Много по-късно, когато златният век на арабската поезия е останал в миналото, започва старателно събиране на старинни стихове, които биват грижливо класифицирани и подредени в т.н. "дивани" Диваните представляват сборници, които съдържат произведенията на един автор или на група автори, но принадлежащи към една конкретна социална общност. В редица случаи тези сборници са своеобразна антология, съставена от най-добрите поетични образци. Към тази категория могат да бъдат причислени произведенията на такива автори като Асмаият, Антара, ан-Набига аз Зубяни, създал едни от най-красивите стихове, посветени на царицата на Сирия и Месопотамия, както и на Имру-ул-Кайс, произхождащ от знатен род, но завършил дните си като изгнаник.
   За мюсюлманите Коранът е живото слово на Аллах. Според правоверните тази книга не само съдържа вечната Истина, но и се явява най-съвършеното, литературно произведение. Коранът е неподражаем. Традициите повеляват да не се посяга на тази догма. Ибн-ал-Мукафа и Абу-ал-Аля ал-Маари са обвинени в ерес, заради съмненията си в съвършенството на светите думи.
   В първите глави (сури) на Корана преобладават силно религиозни чувства. Те са посветени на величието на Аллах и неотменимото настъпване на Страшния съд. Мохамед е не само пророк, но и художник, за чието майсторство свидетелства избора на изразни средства - садж. И макар да съществуват и други стихове, създадени от пророци, то съвършеният стил на неговата поезия е връх, който не може да бъде достигнат. Началото на Свещената книга е изпълнена с дух на достойнство и величие.
   Следващите раздели са посветени на ритуални практики и норми на поведение. Огромното влияние, което Свещеният Коран оказва върху развитието на последвалите литературни стилове, го превръща в крайъгълен камък не само в религията на Близкия Изток, но и на литературата в този регион като цяло. Създаването на Корана не е еднократен акт. Това е период от около двадесет години, като началото е някъде около 610 година от н.е., а краят се свързва със смъртта на Пророка през 632 г.
   Завоюването на територии, принадлежали на Византия и Персия от Средна Азия до африканските брегове на Атлантика, променят изцяло социалната среда и култура на арабите в рамките на едно столетие. Въпреки тези промени и противно на историческата логика, в литературата на народите, формиращи този етнос, не настъпват съществени изменения. Единствените промени, ако бихме могли да ги определим като такива, са свързани с описанието на живота в пустинята. Като представители на новия стил можем да посочим Омар ибн-Аби Рабия, който вдъховено описва романтиката и величието на любовта и халифа ал-Валид II, чиито стихове са много по-близки до народните песни.
   Тази тенденция набира сили в ранните години на управление на династията на Абасидите, когато арабската цивилизация започва да губи специфичните черти, които я свързват с бедуините. Част от поетите остават верни на традиционните мотиви от доислямския период, но много други започват да търсят нови средства, които да отразяват по-пълно всички онези въпроси, с които се сблъсква етиката, религията и философията.
   Към първата категория бихме могли да отнесем такива поети като абу-Тамам, ал-Бухтури, ал-Мутанаби. Като типични представители на "новия стил" бихме могли да посочим Абу-Новас, описващ преди всичко чувствената и изгаряща любов, както и радостите от лова и виното. В поезията на Башар ибн-Бурда, се прокрадват опити да се опише борбата между добро и зло, което е по-близко до иранската концепция, но го отдалечава от каноните на исляма. В творчеството на Абу-л-Атахи философията и религията заемат особено място. Много по-късно слепият Абу-л Аля ал Маари ще се преклони пред всичко живо, което го свързва с неоплатоничния начин на възприемане на света.
   Въпреки непрестанният стремеж към съвършенство, традицията неминуемо е налагала да се следват утвърдени образци. Ако внимателно се анализира написаното в "диваните", събирани на територията на днешна Испания или някогашна Персия, не може да не забележим, че всички те следват определена литературна линия. Само в две направления, отхвърлили условностите на стиловите ограничения, може да бъде открито нещо различно. При първите се разказват мистични сюжети (суфити), а вторите следват традицията на любовната песен, чиито корени са древни като самия живот. Един от най-видните представители на първата група е поетът Омар ибн-ал-Фарид. В своето творчество той успява по неповторим начин да опише опиянението, което душата изпитва, доближавайки се до Единственото Божество. Успоредно с това възникват и нови форми, като една от най-популярните е т.нар. "газел" - стихотворна форма, основана върху строфи, състоящи се от четири стиха с повтарящ се рефрен. Този поетичен вид позволява с изключителна лекота да бъдат изразявани всички онези чувства, които съпътстват любовта, страданието и простите радости, при това на език, близък до разговорния. "Диван" на испанския поет Ибн Кузман представлява уникален сборник, съдържащ успоредно със съчинения за любовта, реалистична сатира, осмиваща негативи, с които всеки един от нас се сблъсква в своето ежедневие. Би могло да се приеме, че газел както и платоническата любов, която е била много популярна в онези времена, довежда до небивал разцвет на поезията в Прованс.
   Пристрастието на арабските автори към стила довежда до там, че изразните средства се ценят много по-високо от самото съдържание. През първото столетие от съществуването на халифата, всички въпроси на политическото управление са били обсъждани открито, което води до изключителна динамика в развитието на риториката. С налагането на едноличните форми на управление, политическите диспути изчезват напълно, като са заменени с религиозни и философски такива. Настъпва ерата на проповедите (хутба) и увещаването (маваиз). Заедно с това поученията достигат до небивал разцвет. Високата степен на централизация повишава общественото положение на държавните чиновници, както и на писарите. Освен че те съчиняват официални документи, постепенно в процеса на своята работа се превръщат в своеобразни носители на енциклопедична култура. Амр ибн-Бахр е типичен представител на тази прослойка в космополитен Багдат. На него дължим есето като литературен жанр. Освен множеството философски трактати, този автор ни е завещал и много анекдоти, както и сведения за различни интересни събития от онова време. В творчеството му можем да открием дълбок интерес към гръцката култура и персийската мъдрост, както и дълбоко познаване на класическата поезия от древността. За Амр ибн-Бахр арабският идеал, който означава с "адаб", е съчетание от арабска, гръцка и персийска култура, приела исляма като единствена религия. Не малка част от арабската литература е посветена на "адаб". Това са сборници от анекдоти и афоризми, систематизирани според някаква конкретна тема. Като пример за такъв тип произведения можем да посочим "Книгата за скъперника ал-Джахиз", историите на ибн-Кутайб, както и "Адаб писца", който е своеобразен справочник за това, което трябва да знае всеки един чиновник.
   В стремежа си към чисто формално съвършенство, арабската поезия постепенно преминава в римувана проза по подобие на тази в Корана, но без да достига нейното съвършенство. Началото на този процес е някъде през X век, като за негов основател може да приемем условно ал-Хамадани, но своя връх достига в творчеството на ал-Харири. Успехът на книгата му "Макамат" е бил огромен. Самият факт, че мнозина се опитват да подражават на стила му, при това не само на арабски, но дори и на древнооеврейски, не може да не буди възхищение. Неговият герой - крадец и гуляйджия, по-късно ще се превърне в основен образ в испанските романи.
   В арабският свят така и не се появяват автори, които да сътворят запомнящи се епоси, белетристика и драма. Те по-скоро могат да се срещнат като безименни творби в едно или друго литературно направление. Това е характерно дори за онези арабски произведения, които са неотменима част от световната литературна съкровищница.
   Художествената измислица се е използвала за решаването на две основни задачи. Например Ибн Син (известен като Авицена), написва два романа, прикривайки умело мистичното им съдържание зад алегория. Ибн Туфейл разказва в своя знаменит роман "Живият син на Бодърствуващия" за дете, изоставено на необитаем остров, което достига до висшата истина, благодарение на разума, даден му по рождение. Пътешествието в Ада, описано от Абу-л-Аля ал-Маари, ще се превърне в първоизточник на "Божествена комедия" на Данте. И макар да изглежда като роман, "Послание за опрощение" е по-скоро сборник от разсъждения върху литературни теми. Подобни произведения не се вместват в рамките на арабската белетристика, така както това не може да бъде направено с приказките за Калила и Димна, които могат да бъдат отнесени към най-древните образци на арабската проза. Въпросът не се свежда само до това дали става дума за превод от персийски на приказни сюжети. Един внимателен прочит не може да не остави незабелязана основната цел, която тези произведения преследват, а именно - назиданието.
   За сметка на това "1001 нощ" несъмнено е ярък образец на белетристика, при това изключително богата като тематика и стил. Съвсем друг тип произведения биха могли да бъдат приети за "епични". Борбата на арабите с Византия през IX век, както и кръстоносните походи от XII век, вдъхновяват редица безименни автори да напишат увлекателни повести. Много от тях са преразказани в "1001 нощ". Подобното на военен поход преселение на племената сулайм и халял от Египет в Северна Африка през XI век, в неговият идеализиран вид, е намерило отражение в редица приказки. Към този род произведения не може да не добавим и романа за подвизите на султан Бейбарса I-ви (управлявал в периода 1260 до 1277 г. и воювал с татарите и кръстоносците).
   Арабските, исторически съчинения представляват по-скоро отделни разкази, отколкото опит да бъде осмислено историческото развитие. В най-древните произведения на автори като ибн Исхак, с неговите жизнеописания на Пророка Мухамед, ал-Баладхури, написал историята на ранните завоевания на арабските племена, ал-Табари, летописец на историята до X век, авторът остава в сянка. Единствената цел е да бъдат намерени най-достоверните източници и разказите за случилото се да бъде възможно най-близо до действителните събития. Следвайки този принцип, изложението изглежда лишено от последователност. Въпреки това прочита оставя чувството за разказ на непосредствен участник в дадено събитие. Много по-късно, основно в резултат на въздействието на дворцовия протокол, започват да се поощряват ласкателствата и лукавството. Историческите повествования се превръщат в празнословия, чиято единствена цел е да се възпеят величието на господаря и управляващата династия. Единственият арабски историк, който се опитва да анализира историята като закономерен процес на развитието на обществото, е ибн Халдун.
   Географските съчинения в преобладаващото си болшинство са чисто описателни и са лишени от каквито и да било художествени достойнства. През XII век испанецът Ибн Джубайр написва изключително прецизен отчет за своето поклонение в Мека, както и за пътешествията си в различни страни. През XIV век североафриканецът Ибн Батута описва приключенията си по време на своите странствания в Константинопол, Росия и Китай. Съвсем не случайно той е наричан "арабският Марко Поло".
   Трактатите, описващи видения, са приоритет за такива мистици като ал-Газали и ибн-ал-Араби. Макар да са писали своите произведения като поучения, то в тях може да се открие една изключителна проницателност и дълбоко познаване на човешката душа, обладана от религиозния екстаз. Именно това им отрежда място сред авторите на най-великите произведения в този жанр.
    Упадъкът на класическата арабска литература проличава през XII век. От XIV до края на XIX век не се появява нито един писател, чието име да заслужава интерес. Това обаче съвсем не означава, че изразните средства престават да се усъвършенстват. Въздействието на западната култура, в съчетание с политическото възраждане на арабския свят, водят до появата на принципно нова литература. Тя въплъщава в себе си най-доброто от класическите произведения и новия дух, породен от допира с други цивилизации. Младите арабски автори са както мюсюлмани, така и християни. Много от тях живеят в Северна или Южна Америка. Като родоначалник на новата вълна може да бъде посочен роденият в Сирия Джурдис Зайдан. Не може да не споменем и такива поети като египтянина Ахмед Шавки, сириеца Джебран Халил Джебран, Халил Мутран, Ахнад Шаваи, Михаил Нуйама и др.. Сред големите прозаици на двадесети век се срещат имената на братята Таймури, драматурга Мухамад, романиста Махмуд, есеиста Таха Хусейн, романиста Нагиб Махфуз. Много добри думи могат да бъдат казани за пиесите на драматурга Тауфик ал-Хаким (1898-1987).



"Коран означава буквално Четиво или Рецитиране. Докато го диктувал на последователите си, Мухаммад (Аллах да го благослови и с мир да го дари) потвърждавал, че става дума за божие послание, което му е низпослано. То не било продиктувано наведнъж, защото откровенията идвали на части и по различно време. След получаването им той ги известявал и по негова молба учениците му не само ги наизустявали, за да ги произнесат по време на службите, но и ги записвали и размножавали в множество екземпляри. След поредния низпослан пасаж от Корана, Пророкът не само го диктувал на някой от писарите, но и нареждал накрая да му бъде прочетено записаното. Той го правел с цел да се отстранят евентуалните грешки, допуснати от писаря. При всяко откровение той посочвал мястото на новия текст във вече записаното. Имайки предвид културното ниво на арабите от неговата епоха, можем само да се възхищаваме на грижите, положени за съхраняването на текста. "

проф. д-р Цветан Теофанов


Вместо коментар ще си позволим да запознаем читателите с прекрасната статия на г-н Борис Жогов


А ЗЛАТИСТИТЕ ПЯСЪЦИ РАЖДАХА ЗЛАТНИ ПОЕМИ...

"Познават ме и конят, и нощта, пустинята и мечът,
Познават ме и копието, и листът, и перото
..."

Абу-т-Тайиб ал Мутанабби


   Когато черногривите арабски коне разсекли за първи път пустинята със своите подкови, родила се Поемата. Но буквите нямали точки и хората не можели да прочетат стиховете. Тогава древните араби изпратили своите подобни на кораби камили, те разрили златистите пясъци и песъчинките се превърнали в точки.
   Така се родила Арабската Поезия... Един от върховете на световната литература, който вече повече от петнадесет века блести с великолепието на изказа, с богатството на думите, с прелестта на несравнимите сравнения, с красотата на образите.
   Поникнала върху нажежената до златно гръд на пустинята, тази поезия разпръсва като гладиол своя аромат, той преминава през тъмните стени на времената и достига до нас, упоява ни и ни кара да чуем ударите на мечовете, тропота на копитата и буйните викове на племената, да видим прелестните девойки, по-прекрасни от звездите, чийто поглед разтапя доспехите на воина, да погалим тигъра и да се озовем сами в безлунната и непрогледна нощ, изпълнена със страшни, всяващи ужас, джиннове и прокоби...
   Това велико изкуство на римите и ритъма, вдъхнато в сърцата на хората от самия Бог, не престава и до днес да гори и да разпалва въгленчетата в душите на поетите, за които реденето на стихове не е само призвание или необходимост, то е дълг пред олтара на традицията, пред жертвеника на арабския език, сякаш създаден, за да сътворява поеми.
   И съвсем не е случайно, че в Свещения Коран има цяла сура, посветена на поетите, част от която са следните стихове:

"А поетите ги следват само заблудените.
Не ги ли виждаш как се скитат из всяка долина безлюдна
И как се хвалят със неща, които никога не са направили.
Освен онези, дето повярваха в Аллах, извършиха добри дела
И споменаха много пъти Неговото име.
Те победиха, макар да бяха угнетени...
А пък потисниците и несправедливите ще разберат какво ги чака
И след смъртта къде ще се завърнат
..."

Свещеният Коран, сура Поетите, аяти 224-227

   Откакто съществува на този свят, арабската душа, като блесналата над пустинята пълна Луна, съчетава в себе си две противоположни страни: сътворяването на стихове и съчиняването на битки.

   Да бъдеш воин и поет - това винаги е било най-висшето призвание за арабина.

   Величието на словата, славата на битките, безграничието на красотата, безсмъртието на любовта са онези пълноводни извори, които напояват двата чудни розови храста, израснали и разцъфтели върху слънчево-златните пясъци на пустинята - единият с червени рози, ухаещи на битки, а вторият с бели рози, ухаещи на стихове.
   Поетите-воини на Арабия от най-дълбока древност до днес украсяват челата си с венци от тези бели и червени рози, чиито бодли сместват във вените им кръвта с мастилото, тишината на вдъхновението със звънтенето на сабите, музиката на римите с рева на сраженията.
   В предислямската и ранноислямската епоха поетите Аш Шанфара (? - 510), Ал Мухалхил (? - 525), Имру-ул-Кайс (497-545), Амр Ибн Култум (? - 584), Тарафа Ибн ал Абд (538-564), Антара ал Абси (? - 600), Ан Набига ад Дубиании (? - 604) са били прочути из цяла Арабия не само с великолепните касиди, които са съчинявали, но и със смелите си сърца на безстрашни воини, предвождали своите племена в множество битки на честта.
   В средните векове безсмъртни стихове са написали Ал Фираздак (763-814), Абу Таммам (804-846), Ибн ар-Руми (836-896), Абу Нууас (750-810), Абу ат-Таийб ал Мутанабби (915-965), Абу ал Ала ал Маарри (973-1057), Ибн ал Фарид (1181-1235) и много други. Ала техните имена блестят в многоликата арабска история и с храбростта, с която, възседнали своите по-черни от нощ и по-бързи от мисъл коне, размахващи святкащата като лятна мълния сабя, тези воини са се сражавали в името на красотата, любовта и справедливостта.
   В новото време и днес Поетът-Воин като явление в арабската действителност вече се среща все по-рядко и по-рядко, което е напълно разбираемо. Творци като Ахмад Шауки (1868-1932), Хафез Ибрахим (1871-1932), Мухаммад Махди ал Джауахири (1900 -2000), Бадауи-л-Джабал 4 (1905-1980), Омар Абу Риша (1908-1990), Низар Каббани (1923-2001), Бадр Шакир Ас- Сайяб (1926-1964), Шауки Багдади (1928) и други са борци, но не и воини. Те се сражават за свобода, равноправие, красота, любов, но го правят пред всичко със своето перо, със своите мисли и чувства, със своите стихове.
   Единственото изключение в целия днешен арабски свят е Поетът-Воин от Сирия, военният министър и генералът, чувствителният поет и задълбоченият учен Мустафа Тлас (род. 1932 г.), за когото прочутият френски литератор и политик, членът на Френската академия академик Едгар Фор казва:

   "Нашият знаменит поет Малерб е обичал да казва, че поетът е толкоз необходим на държавата, колкото един играч на кегли. Но, изричайки този афоризъм, той не е мислел за онези, които освен поети са били законодатели, пълководци и държавници. Поезията е ценен помощник на хората, носещи големи отговорности. Тя им дава възможността да се издигнат над тревожния дух на ежедневието и ги предпазва от ограниченията на егоистичната и егоцентрична показност...

   ... Поетите, тъй като са мечтатели, са способни да ръководят съдбините на народите в периоди на промени, когато ходът на историята е толкова бърз, че никой не би могъл да го следва, освен тези, които го предшестват..."

   Да, наистина, поетите са мечтатели и генерали, философи и пълководци, отшелници и водачи, които отправят към небесата винаги един и същи въпрос, формулиран сякаш от името на всички от Мустафа Тлас:

   "Защо ли ние стоим пред входа, който води към тайнствения, вълшебен храм на поезията, палим благоуханни треви, четем заклинания и не си тръгваме, докато вратите не се отворят, или докато не паднем мъртви пред неговия праг?..."

   А отговорът... Нима има по-красив отговор от тези думи:

"И до днес измъчва ме безсънието...
Не притежавам онова, за което толкова мечтаех...
Но ти ми се яви, поезийо, и ми донесе в ръцете си тъй щедри
Възглавничка за моето безсъние!...
Благодаря ти, о, Поезийо!
Днес ти си мой водач,
А в деня на бъдещия Страшен съд
Ще бъдещ мой застъпник
..."

   Така завършва програмното, ако мога така да го нарека, произведение "В просторите на поезията" на Мустафа Тлас - генерал на оръжията, но маршал на любовта, генерал на битките, но маршал на поемите, генерал на армията, но маршал на изкуството, чието творческо и жизнено кредо е:

   "Обичам, следователно съществувам!"

   Пак той казва една велика истина за "своята" Поезия, която можем да прочетем в предговора към съставения от него сборник "Поетът и поемата", в който поетът е събрал най-ярките образци на арабската поезия от древността до наши дни:

   "Моята история с поезията... Тя започна от дните, когато бях ученик в гимназията "Халид Ибн ал Уалид" в Хомс - в края на 40-те...
   Вероятно моята любов към поезията има своето обяснение в чистота на езика...
   Или в моя бедуински произход..., дълбоко свързан с джахилийските времена..., тъй като нашите племенни корени ни отвеждат до племето Бану Абс, а оттам и до Мудар6...
   Постепенно, преминавайки от клас в клас, чувствителността ми започна да се развива и изостря най-вече по отношение на поезията... За мен, в онези юношески години, величието на поезията се криеше в полета на фантазията, във вълнението и чувствата, в звънкия и звучен език... и в бушуващите, високоволтови рими, които се преобръщаха върху нейните вълни..."

   Може би по подобен начин е започнала "историята с поезията" за всеки един от големите поети на Арабия от древността до наши дни.
   Бушуващите рими, оглушителните сражения, високоволтовите чувства винаги са били онези части от пъзела, наречен живот, които поетите-воини е трябвало да подреждат и преподреждат, до мига, в който минат по моста Сират, явят се пред своя Създател и поставят в блюдото на везната сътворената от тях Поезия.
   Защото само Нейното Величие е онзи единствен тайнствен ключ, който отключва вратите към вълшебните селения на Вечността...
Мисля и се надявам, че и ние ще успеем да надникнем зад тази врата с помощта на ключа, който ни дават стиховете на Мустафа Тлас.

Из "Завърна се Суад"

Нима ще порицаете сърцето ми за туй че затуптя
Завърна се Суад и застлахме пътя с клонки и цветя
Че целия ти дом, Суад, днес пее и се весели,
А ти във свойта прелест слей блясъка със радостта...
Щом тръгнеш си ще ни напомня този трон със балдахин
За твойта перлена усмивка, пленяваща сърца...
И мъката покри дори всичките огледала във Шам:
Останахме без чувства - казват - обвити от ръжда...
Но мине ли край тях Суад дори един единствен път,
Ръждата ще премахне... Да... В злато ще ги облее тя...
Суад си тръгна и открадна пламъка на наш’та страст
По всяка своя стъпка в пътя падащи звезди засия
И заклеха се лозята в Шам, че преди да се завърне
грозд дори не ще родят, ще изсъхнат в тъмнина...
Победата - съюзник на усърдния
От моята душа въздишка се изтръгва...
За едного ли само плод цветът разцъфнал дава
Дали нектарът цветен превръща се във мед?...
Дали ограбва той пчелата, дето го създава
Всевишният Аллах ме просветли и ми показа,
Че само на усърдния победа Той дарява
Бегълка в нощта
Но... Кажи ми как накара да избяга светлината
И защо в пустинята открадна ти луната
И Шам блестящият потъна в слепотата...
Защо открадни ти дори водата
И остави жадни хората, цветята.?...
Защо отрадна паланкина и шала син като небето?....
Защо открадна хела и канелата, кафето?...
Защо открадна и бокала?
Защо и виното открадна ти?...
Защо остави без зора ти нощното небе?...
Защо косите си отхвърли от своето чело?....
И Шам блестящия лиши от слънчевия изгрев....
И поета ти лиши от първия бокал?....
Чувството и чужденецът
О, ти видение прекрасно...
Дали дойде от моето съзнание
Или от сънищата тайнствени в нощта незрима
Мисълта ми жадна те открадна
Ти с погледа ми сля се във хармония
И сърцето ми изпълни се с любов необяснима
А чувството захвърли своя жезъл
Пред дверите на твоя дом и рече:
Това е без съмнение домът на моята любима
Останах поразен от мойто чувство,
Че то само в дома ти влезе и на прага ме остави
като чужденец всред зима
.

Автор: Борис Жогов



Бележки

Абу-т-Тайиб ал Мутанабби (915-965 г.) - един от най-големите и прочути средновековни арабски поети, родом от гр. Куфа - Ирак.

Сура - глава от Свещения Коран.

Касида - класическа арабска поема, всеки стих на която се състои от по две полустишия в монорим.

Бадауи-л-Джабал (Мухаммад Сюлейман ал Ахмад) - интересна подробност, свързана с този поет, е фактът, че неговият брат Ахмад Сюлейман ал Ахмад (едно от големите имена на съвременната арабска поезия) живя дълги години и почина в България.

Джахилийя - времето преди появата на пророка Мохаммад и на исляма.

Мудар - легендарният праотец на арабите.

Суад Ас-Сабах - една от най-известните съвременни арабски поетеси, родом от Кувейт.


Борис Жогов е роден през 1969 г. в гр. София

Средното си образование получава в Националната гимназия за древни езици и култури "Константин-Кирил Философ", а висше - арабистика - завършва през 1997 г. в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Публикува стихове в различни списания у нас, а през 2001 г. излиза първата му стихосбирка "Ритмувани пространства". Негови стихове в превод на арабски език са публикувани в някои от водещите литературни списания в Сирия и Кувейт. Втората му книга "Кръгопис" излезе през м. юни 2005 г. Третата му книга, "Куплети" излиза през лятото на 2006 г.
Борис Жогов превежда активно поезия от и на арабски, гръцки и английски. Негови преводи на български език (историческата книга "Зенобия - царицата на Палмира" и стихосбирката "Молитви"), както и монографията "Образната система в творчеството на армейски генерал Мустафа Тлас" на арабски език са публикувани в гр. Дамаск - Сирия.
През 1995 г. Борис Жогов печели почетната награда с поема написана на арабски език в международен литературен конкурс, проведен в гр. Ракка - Сирия.
В момента работи в областта на компютърните и комуникационни технологии.

Основните му научни интереси за свързани с арамейския език.

| Главно меню | За изданието | Информация |
Адрес на редакцията
Copyright © 2003-2008 Geya-92 Ltd.
София-Севлиево