... Мрежата пресичаше Усоите в невидим лабиринт
от усещания. Увиваше се около дърветата,
лъкатушеше през тревите. Беше навсякъде.
Не беше трудно чужд човек да подхване някоя
от нишките, подмамен от топлината откъм сърцето
на леса, а после да се oплете в мрежата.
Неспособен да намери път на вън от усещанията
си или в отчаян порив да стигне центъра на
лабиринта...
... И всеки ден огнените игли на Слънцето
пробождаха тялото на Големия Дракон на Мрака.
Светлината се отразяваше от лъскавите му,
черни като дълбокия космос люспи и гневът
му все повече и повече растеше.
А тогава нямаше нощ и беше
безкраен ден и земята беше малка и млада
и хората не бяха разпръснати, а на едно живееха
и се грижеха за всичко и за всички под топлите
слънчеви лъчи...
