| Subtle-BG |
 |
"Ха! Смисълът на живота ли? Чюшки! Та тези две понятия имат толкова общо, колкото голата глава с гребена!" | ||||
| Това ви го казвам аз, Желиновский, естествено плешивият пич. |  |
||||
|
||||
| Друга война ли? А точно преди месец, сутринта, на 23 март 1945 година, в планините Шварцвалд се появи един игрив вятър, роден от прелюбодеянието на зимата с пролетта. Като буен жребец той заподскача от хълм на хълм и заслиза по склоновете към едно селце от десетина къщички, за да мери силите си с хората. Не успя да прецени скоростта си и се спъна в градинката пред селския параклис, завъртя се във вихрушка и накъса едно съобщение, идващо от високоговорителя, монтиран на покрива на една лека кола, боядисана в камуфлажни цветове: “ ... родината е в опасност... ...нашия дълг... ...младите защитници... ...цвета на нацията... ...пълен пансион...”. За разлика от любопитния ветрец с весел нрав, покрай колата от военното окръжие мина съвсем безучастно среден на ръст мъж на около четиридесет години. Празният десен ръкав на войнишкия му шинел без пагони бе прибран старателно в джоба. Бившият войник доближи вратата на една къща от едър дялан камък и влезе, без да почука на вратата. - Днес е само две марки! Нямам повече пари! – отсече мъжът, обръщайки се към жената, седнала на кухненското диванче. Чисто изпраните дрехи висяха по слабото й тяло така, като че ли бяха с няколко номера по-големи. Кожата на лицето и ръцете й изглеждаше по същия начин. Изпъкналите сини очи се открояваха рязко на фона на тъмните кръгове около тях. Тя не отговори, бавно се надигна и застана до гостенина си Юрген Люпке, който сръчно разкопчаваше шинела си с единствената си лява ръка. - Помогни ми да сваля тази значка! Щом вече призовават на война децата ни срещу храна, вече не ми трябва! – помоли за помощ възмутеният инвалид, но продължи с друг, спокоен, но нетърпелив тон. - Имаш ли нещо за ядене? Дали Ханс ще донесе нещо от мандрата? Срещнах го по пътя към вас. Двамата откопчаха златната свастика на великия райх от ревера и мъжът с подчертан гняв я захвърли в ъгъла на стаята, където стоеше щайгата с дървата. После отидоха в спалнята и правиха платен двумарков секс мълчаливо и без страст. В това време вятърът се прехвърли в боровата гора. Напъвайки се здраво, той не успя дори да помръдне яките стволове на дърветата. Изкачи се нагоре и с удоволствие разлюля клоните им. Видя отвисоко на горската пътека едно слабо тринайсет годишно хлапе да мъкне млечен бидон. С голям кеф го удари в гръб не много силно, но достатъчно то да се спъне в камъните пред мостчето над горския поток. Падналото момче с ужас видя как се излива млякото от отворилия се бидон, рязко скочи и изправи съдината. Погледна навътре – на дъното още имаше малко, около два литра мляко. Той седна до едно дърво, разтърка ударените колена, гледайки реката. След малко стана, взе бидона и доближи брега. Загребвайки с капака, доля вода в млякото. Изправи се и продължи пътя си. След няколко дни Елза, задрямала на диванчето в следобедните часове, бе събудена от почукване на входната врата. Отиде бавно до вратата и я отвори, без да пита кой е. На прага стоеше възпълничката съпруга на собственика на мандрата, Хелга Бадер, ниска на ръст трийсетгодишна жена със зачервени бузи и разчорлена кестенява коса. - Здравей, Елза! – тихо поздрави посетителката, чакайки отговор. След кимването на домакинята продължи с притеснен глас: - Разбирам те... разбирам, че е война. Съчувствам ти, че мъжът ти е безследно изчезнал, а големият ти син загина в тази шибана война... Тя погледна срамежливо лицето на Елза, която все така безучастно стоеше и гледаше през гостенката си, и с лек укор я запита: - Също така разбирам, че почти умирате от глад с Ханс, но... – тя се сконфузи много, но бързо си довърши изречението: - но защо разреждате млякото с вода? Та нали от разреденото мляко ни масло, ни сирене става! Елза най-накрая погледна червенобузестата жена с малко по-отворени, явно изненадани от чутото очи. Нищо не каза, върна се и седна. Главата й се наведе и от очите й закапаха сълзи. - Съжалявам много, но вече няма да ви вземаме млякото! - отсече мандраджийката и притеснена да не чуе молбите на Елза, бързо излезе от къщата. Вечерта същия ден Ханс се прибра по тъмно и стъпвайки на пръсти бавно се прокрадна в стаята си покрай заспалата си на кухненската кушетка майка. - Защо? – дочу той глухия й, но строг глас. – Защо разреждаш млякото, Ханзи? Момчето застана като вкаменено няколко секунди, после попрестъпи от крак на крак и заговори с големи интервали тихо, притеснено и тъжно: - Първия път стана случайно... Разлях млякото около реката и долях вода да не си личи... Номерът мина... После започнах да го правя редовно, за да набавя храна... Исках да я трампя за значката на Юрген... много ми харесва, а той вечно хленчи, че е гладен... Съжалявам, мамо! Не исках да се получи така! Наистина не исках, мамо! Но майка му не издаде нито звук. Синът на няколко пъти я запита дали спи, но не получи отговор. Извини й се още веднъж, пожела й лека нощ и се прибра в стаята си разстроен. Заспа обаче бързо – гладът и дългите игри из гори и поляни го бяха изморили доста. Рано-рано сутринта, когато Елза Щилман тъкмо сложи един плик от възглавница върху масата, влезе Ханс да я попита дали ще ходи у Бадерови. На въпроса му какво прави, тя не отговори, а продължи да слага в плика няколко негови дрехи – две ризи, пуловер, бельо. Взе една връвка и я овърза около калъфката като раница. После отиде в ъгъла на кухнята, намери значката с пречупения нацистки кръст, захвърлена там от възмутения Юрген, и я закачи на ревера на палтото на сина си. Хвана вързопчето в една ръка, а с другата – Ханс. Без да проговори, го дръпна да върви. По пътя през гората Ханс на няколко пъти уплашено питаше майка си с напиращи сълзи: “Мамо! Мамо! Къде отиваме? Накъде ме водиш, мамо! Защо ми сложи тази значка, мамо?”, но тя упорито продължаваше да мълчи. Мълча дори тогава, когато един пенсионер-капитан от наборната комисия в пункта за новобранци-хитлерюгенд в съседното градче я попита за адреса им. Отговори му Ханс, изплашен и стъписан от това, къде го е довела майка му. Мълча и тогава, когато той я стисна в детската си прегръдка и без да се срамува от сълзите си, я помоли: “Не ме пращай на война, мамо! Не ме пращай на война! Не искам да загина като батко ми Алфред! Моля те, моля те, мамо! Моля те!” Мълча и на връщане в празния си дом. Само когато легна в кревата, се разрева неудържимо на висок глас. Сълзите и риданията й скоро я удавиха в мъчителна кашлица, от която й потече кръв от гърлото. Задавяйки се, се надигна рязко от леглото и припадна, сгромолясвайки се на пода. На зазоряване бавно се завлачи в обора: твърдо бе решила да се самоубие преди гладът и мъката да я довършат окончателно. Дъртата й крава Йоми лежеше на пода и посрещна стопанката си с тихо, безсилно мучене. Елза намери едно въже и се зае да прави примка от него, за да се обеси. С поглед търсеше някаква щайга или стол, на който да се качи. Очите й неволно се спряха върху вимето на кравата, около което на пода се бе разтекла малка локвичка мляко. Тя изтърва въжето, постоя неподвижно няколко минути и се върна в къщата: “Та нали трябва някой да посрещне от война този малък войник Ханзи!” След час време взе едно малко бидонче с мляко и тръгна през гората към Бадерови. Ходенето я умори много. Тежко дишайки, тя излезе от гората на полянката пред къщата и седна на пейката под една бреза. Хелга Бадер простираше прането. Видя Елза, но не й обърна внимание веднага, а като приключи, отиде до къщата и след малко излезе с една голяма чаша и седна до нея. Явно нещо лошо й се беше случило – руменината по бузите й я нямаше, а очите й бяха подути и зачервени. - Нямаме вече нито кафе, нито чай! – гласът й бе монотонен, но не и раздразнителен като при последната им среща. - Ще те черпя една ментова вода! – и тикна в ръцете й чашата. Неканената й гостенка леко кимна в знак на благодарност, но не побърза да отпие от гощавката - дишането й все още не беше се възстановило. - Къде е Ханс? Що не го доведе? - каза така спокойно, все едно, че не е идвала преди няколко дни да й се кара за разреденото от него мляко, поглеждайки малкото бидонче в краката й. - Те с моя племенник станаха големи приятели. Сега ще го извикам. Юрген! Юрген! Момчето не идваше и Хелга добави: - Сигурно пак се крие да яде – вечно е гладен! Едва ли го познаваш, той е доведеното дете на сестра ми от първия брак на мъжа й. Той загина още през 1939 година в Полша. При тях в града е голям глад, ти казвам. Изведнъж стопанката избухна в плач: - Вчера мобилизираха мъжа ми! Той е болен от сърце! – хлипаше тя. - Дори да не го убият, пак няма да издържи на напрежението и лишенията по фронтовете на тази шибана война! - И пак се провикна: - Юрген! Юрген! Елза още не бе успяла да се изненада от съвпадението на името на момчето с това на нейния любовник Юрген Липке, когато от плевнята излезе едно пълничко хлапе на възраста на сина й с едър сив гълъб в ръце. Разлюля го и го подхвърли нагоре. Проследи с поглед полета му и доближи жените. Елза тъжно и разсеяно огледа момчето, но като видя закачената на ревера му значка с надпис “Съюз на гълъбарите в Германия” и изрисуван гълъб в средата, облещи големите си сини очи, подскочи рязко, оливайки се с водата, тръшна чашата на пейката и без да каже и дума, хукна да бяга към дома си. Падайки на няколко пъти, тя не спря нито за миг чак до тях. Дишайки на пресекулки, отвори пощенската кутия, закована към входната врата. Вътре имаше писмо. Отвори го с треперещи ръце и го прочете така, като че ли знаше вече текста му: “С дълбоко съжаление Ви съобщаваме, че синът Ви Ханс Отто Щилман загина тази нощ при бомбардировка на влака, в който пътуваше към школата за новобранци. Ковчегът с тялото му ще Ви бъде доставен след подадена от Вас молба до ...” Елза мигом загуби съзнание и падна на прага като подкосена - рязко и в целия си ръст. Няколко минути по-късно зад ъгъла на малката уличка се появи Юрген Люпке. След него вървеше млада жена, облечена в топли зимни дрехи с детенце на около 5-6 годинки, заспало на гърба й. - Елза! Елза! – хукна бившият редник от абвера към своята приятелка, клекна до нея и здраво я разтърси с единствената си ръка. – Тази жена те търси, Елза! Носи ти писмо от мъжа ти! Той е жив и здрав! Елза!? Жената долу на асфалта се помъчи да се надигне, без да си отвори очите, но не успя. Непознатата свали от гърба си сънливото дете и го подпря да седне до стената. Елза дойде все пак на себе си, отвори очи и го видя. - О! Ханс! Ти си жив, мойто момче! – обърна се тя към седящото дете. – Ти се върна при мама! – разрида се и награби “Ханс” в онази прегръдка, на която са способни само истинските майки. Очите й горяха с неподправена налудничавост. |
||||
|
||||
Варна-Севлиево