| Subtle BG |
| Жената е пазителка на рода, а мъжът е защитник.
Защо се борим с природата си. Тази битка
е не само обречена. Тя е просто безумна.
Какво ще стане с теб, когато мъжете престанат да копнеят за ласките ти? Знам, че е гадно, но е неизбежно. Avatara |
|||
 Тъмно, мрачно, студено и мокро.
Такова беше времето. Вярно, не беше късна
нощ, но пак беше тъмно, пък и ръмеше оня
гадния студен, есенен дъжд. Приключил трудовия
си ден, с бодра или не толкова крачка се
отправих към ъгъла, на който чакам любимото,
транспортно средство. Вървейки към ъгъла
се замислих нещо. Да. Мога да мисля и извън маршрутките. Замислих се, както съм висок, дали усещам капките дъжд преди по-ниските хора. Тези ми разсъждения се трансформираха в теория, за това как количеството дъжд, което се изсипва върху мен е повече от това, което поема един по-нисък човек. Разсъждавах над тези фундаментални въпроси докато крачех под студените капки към заветния ъгъл. Мислех и пушех. Опитвали ли сте се да пушите в дъжда? Трудно е. Капките все успяват да уцелят огънчето на цигарата. Все пак аз имам отработено движение при пушене в дъжд. Цигарата стои в шепата ми. Дори успявам да не се изгоря. Всъщност това едва ли ви интересува. Но щом сте седнали да четете, ще търпите и някои не до там умни действия. Зает с това да не позволя на дъжда да намокри цигарата ми, стигнах бързо до ъгъла. Все пак не е толкова далече. На един хвърлей, както е прието да се казва. Застанах си на мястото и с очакване отправих взор към отсрещния светофар. От там трябваше да дойде любимото ми превозно средство. След няколко минути го видях. Наистина е много симпатично малкото бусче с нужния ми номер. Вдигнах ръка с отработено движение. Маршрутката спря пред мен, отворих вратата и надникнах. Веднага разбрах, имаше място за двама. С малко по-голямо усилие можеше се побере и трима. Не ми беше проблем точно в този момент, но принципно обичам да съм наясно със ситуацията. В момента, в който се опитвах да поставя крак върху стъпалото, забелязах с периферното си зрение някакво движение. Огледах се. Две дами, обсебени от явното желание да ползват същата маршрутка предприемаха действия с цел осъществяване на това си намерение. В този момент се изправих пред неразрешима дилема. От една страна егоистичната ми половина нашепваше: "Ако отстъпиш няма да има място за теб. Ще се наложи да чакаш още поне десетина минути на тъмно, студено и мокро.", От друга страна доброто ми възпитание неистово крещеше: "Отстъпвай място, бе ей. К'во се се перчиш. К'ъв галант си? Айде мърдай. Дай предимство на дамите. Щял да чака на студено и мокро... Нали си голям мъж, бе? Няма се разтопиш от малко дъждец." Бе малко, ама студен. С лека въздишка позволих на по-добрата ми половина да победи. Свалих крак от стъпалото и отстъпих пред двете жени. Едната оцени по достойнство постъпката ми и с мила усмивка ми благодари. Другата ме изгледа с нещо средно между пренебрежение и погнуса. Нищо. Достатъчно ми бе личното удовлетворение. Качиха се и тъкмо щях да затворя вратата когато с един бърз поглед установих: "Ха. Стъпалото е свободно. Направо идеално." Добре че съм си строен младеж та, само височината ми малко създава неудобство. Ще трябва стоя наведен, но това не ми попречи. Богатият опит ми подсказваше, че скоро ще слезе поне един пътуващ и това ще доведе до разместване на пластовете от пътници. Следвайки тази логика, достигнах до извода, че ще имам съвсем реален шанс да влезна по-навътре. Метнах се на стъпалото, дори успях да затворя вратата. Оказах се прав. След около двеста метра се чу заветното: "Извинете. Бихте ли спрели?", Шофьора спря. Слязоха двама. Това ми позволи да влезна малко по-навътре и да се изправя в целия си блясък. Вярно, че на мястото на двамата слезли се качиха още трима, но вече не бях на стъпалото. Е, в интерес на истината, това пренареждане ме накара да се чувствам като парчето салам между две филии. Добре, че пътуващия отзад се оказа жена. Лека полека маршрутката достигаше до крайната цел. Още по-леко се поизпразваше. По едно време дори можеше да се диша. Прибирах се... |
|||
 |
|||
| Понякога се стремя да докажа,
че съм истинска. Високопарно, нали? Винаги става така. Не знам защо, но допускам, че причината е някаква вътрешна тревога. Доказването, че си истински се доказва само по един начин - с помощта на друг човек. Колкото по-силно е това, толкова по-убедително ти се струва, че присъстваш в живота. А той е илюзия. Не съществува. Eraklia |
|||
София-Севлиево