| Made in Kozmo |
отколкото да се нуждае.
Случаен цитат
 В тази приказка няма пищни
замъци, красиви принцеси, доблестни
рицари,
триглави змейове, вълшебници...
В нея има
само разбити мечти. И все пак,
понеже е приказка,
трябва да започне като такава...Имало едно време едно момче. То било едно от най-жизнерадостните и енергичните момчета, които сте виждали. Постоянно тичало, скачало, смеело се, играело... Било свободно от натиска на света... Гравитацията сякаш нямала сила върху него-всяка негова крачка била подскок изпълнен с живот и свобода. Но, момчето, като всички други, растяло. И с всеки изминал ден започнало да вижда, че света всъщност не е толкова цветен... С всеки изминал ден то се разочароввало все повече и свободата на духа му все повече се губела... Защото то страдало за света. За несъвършенствата и несправедливостите, които откривало всеки ден... Първоначално малко, но след това все повече, всички злини на земята му тежали и то страдало заради тях. А енергичността му все-повече се губела и то се приковавало към земята. И докато другарите му все още играели и се смеели, то се отделило от тях. Било различно. Разсъждавало. Тогава, един ден, когато нашето момче било вече юноша и се било нагледало на грозотата на създадения от нас свят, го заслепила една мисъл. Тази, че хората не правят нищо, за да живеят на една по-добра земя. Всъщност правят, но за да живеят ТЕ по добре, а не човечеството като цяло. И това безсмислие на човешките постъпки се стоварило върху му, и товарът му станал още по-тежък. И освен това той нищо не можел да напраи, за да промени нещо. И това безсилие също се опряло на плещите му. И така, с подобни размишления всеки ден, товара му ставал все по-голям. Свободата и жизнеността изчезнали, а всяка негова крачка изглеждала извършена с неимоверни усилия. Друг път пък той си мислел как са живяли хората при зараждането им, преди хиляди години. Тогава те са били наистина свободни. Имали са само един закои-най суровия, но все пак един. Закона на джунглата... Тогава те са се радвали на живот, смисъла на който незнаят. Радвали са се на красотите на природата, незасегнати все още от човешка ръка. Не са имали способността да разсъждават, точно тази способност, която сега го караше да мисли, че не той стъпва върху света, а светът върху него. Тогава с какво те са били по-зле от нас? Има ли изобщо смисъл еволюцията? Може би да, но е прекалила. По пътя, които е показала на хората, тя ги е превърнала в нещо неестествено... По пътя на религията, милите, науката, обществото, предразсъдъците, сме забравили какво е да си човек, затова и не можем да бъдем такива... Това си мислеше младежът, и товара му все-повече нарастваше с всяка нова мисъл... После, един нещастен ден, когато юношата беше вече мъж, майка му почина. Тъгата му бе неимоверна... И тя породи още мисли в главата му. Искаше му се да се успокои, че майка му е напуснала един грозен свят, и сега е на някое хубаво място... Но не можеше. Знаеше,че това е просто природа, хората са нещо тленно, материално. Не вярваше в душата или задгробния живот. Просто по никакъв начин мислещото му съзнание не можеше да ги приеме. И това увеличи тъгата му, защото майка му вече никога нямаше да разбере що е живот. Просто нея я нямаше вече, не само на земята-никъде. Това го накара неимоверно да се страхува от смъртта. Мразеше живота си, но все пак това беше живот... Тези мисли продължаваха без край, като всяка водеше до следваща... Накрая товарът му стана прекалено голям. Смаза го. Не го уби, но премаза психиката му. Сега останалите го наричат “луд”. Но той е просто по-различен... И, според мен, много по-близко до прародителите си, отколкото околните видоизменени псевдохора. Радвам се за него... Сега отново чувства свобода и отново е изпълнен с живот... Което ме кара да се замисля, не е ли той сега по-добре от преди?.. |
|||
 |
|||
| Странно е как хората чувстват
себе си по различни начини в различни обстоятелства... Аз например, понякога се чувствам като прашинка. Но рядко... само когато съм направил нещо наистина голямо. Иначе по-често се чувствам като атом... Малка част от една група атоми, които от своя страна са една невзрачна част от Вселената. И тези атоми си живеят в света, който сами си създават, и си мислят че имат някакво познание или власт. Смешно... Вселената е толкова огромна, какво са за нея група атоми? А като всеки атом, аз търся енергетично най-изгодното положение... търся да се съединя с друг атом, с заряд противоположен на моя. Но ако не намеря такъв, се затварям в моята електронна обвивка, защото някои атоми се опитват да ми отнемат електроните... Обикновенно те не искат да покажат какво имат в ядрото си, и за това се опитват да го скрият с по-голяма електронна обвивка. Мразя атоми, които се мислят за молекули... Неестествено е. Засега успявам да се предпазя от тях... А, когато се прекланям пред мощността на времето, се чувствам като наковалня. Метал, върху който Кронос с неспирни удари със своите чукове кове страниците на моя живот... Страница след страница... Но след всеки удар част от мен се отронва, част от мен отплува в небитието. И така, докато цялата ми същност се изгуби раздробена. Тогава, след финалния замах на времето, от мен ще останат само изкованите страници. Но те също ще се загубят във вечността и всичко, свързано с мен ще бъде блед спомен. Но, безсилен съм пред това. Затова търпя стоически мощните чукове... Всъщност, странно е... Като се замисля мога да се чувствам като всичко друго, но не и като човек. Може би в лутането из науката и религията, обществото и предрасъдаците съм забравил какво е да си човек, затова и не мога да се чувствам като такъв... Дум, дум, дум... Още една страница от живота ми бе изкована... Още една частица от мен се отрони... |
|||
В.Търново-Севлиево