| Made in Kozmo |
Avatara
 Той стоеше на един камък и гледаше овцете
си... Не мислеше за велики неща, не се опитваше
да разгадае същността на света, нито пък
на собственото си битие... По- скоро изобщо
не мислеше за нищо. Парис. Не кипарис, онова
бодливо растение, не и Френската столица
с правописна грешка... Парис, човека. Надявам
се, сещате се... И изведнъж вятър разпиля косите му, и сякаш облаци скриха слънцето, стъмни се за секунди, а овцете, разтревожено, заблеяха... В следващия миг слънцето отново вършеше работата си на най- голямата крушка, но пред Парис бяха застанали в цялото си величие трите най- почетни богини на Олимп- Хера, Афродита и Атина. Неописуеми с човешки думи, познаваеми само по божествен начин... Парис се почеса зад ухото и се зачуди смаян дали това може да е добър знак или предвещава нещастия. Хера проговори: - Дойдохме при теб, за да те питаме нещо. - Странно...- каза Парис. И наистина беше... Не всеки ден боговете питат хората каквото и да било.- И какво знам аз, което вие- не? - Искаме да разрешиш спора ни относно това коя от нас е най- красивата. - Ха! Как бих могъл да реша аз? Не може човек да определя каквото и да било за най- красиво, ние сме прекалено субективни създания (не ви обвинявам за това), а красотата е едно от най- субективните качества... - Парис не беше чувал за конкурси за красота от типа "мис", разбира се... Ако беше чувал, може би щеше да поиска богините да дефилират по бански пред него. Но както и да е... - Е, ти ще трябва да определиш. Утре ще дойдем пак, за да чуем твоето решение. "Както обикновенно, боговете не се интересуват от това какво им казват хората, освен, разбира се, ако не ги питат специално" помисли си Парис. След това богините изчезнаха от взора му. След час, обаче, пред него се появи, по същия начин както и преди, Хера. - Винаги ли се появявате толкова церемониално, или това е просто някакъв божествен резултат от движението ви? - Попита саркастично човека. - Слушай. Знам, че не можеш да определиш обективно коя от нас ще спечели. Но за нас е важно твоето решение, а за мен е важно то да бъде в моя полза. Затова ще те улесня- ако избереш мен, ще те направя владетел на цяла Европа и Азия. - Това му каза Хера и изчезна толкова внезапно, колкото се беше появила. След още час пред него се яви Атина. - Днес явно съм обект на божествени посещения... - Да. Ще ти кажа за какво дойдох. Знам, че не можеш да определиш обективно коя от нас ще спечели. Но за нас е важно твоето решение, а за мен е важно то да бъде в моя полза. Затова ще те улесня- ако избереш мен, ще направя така, че да поведеш твоя народ, троянците, на победоносен поход срещу ахейците. Това му каза Атина, и направи нещо толкова неочаквано, колкото и внезапно беше появяването и изчезването на богините досега - обърна се и тръгна пеш през полето. Атина, в известен смисъл, беше най-земната от трите... Не мина и още час, и последната богиня дойде при него. Както очакваше Парис Афродита му каза, че ще го улесни, като му предложи в замяна на неговата подкрепа най-красивата жена на света, за съпруга. След това две купидончета я отнесоха, за да не мори тя красивото си тяло с ненужни усилия. А Парис, вече по-спокоен за избора си, тъй като вече бе решил коя от наградите предпочита, а не коя от богините е най-красива (колко познато за нас, да се изопачават различните решения и избори по този начин) седна и се замисли... На другия ден богините дойдоха. И Парис избра любовта, избра Афродита... Колко доблестно от негова страна... Хубавата Елена скоро стана негова жена... Години по късно, смъртно ранен, Парис си спомни своя избор. Любовта му с Елена вече не беше толкова силна и той щеше да я загуби. Народът му, троянците, най-вероятно беше обречен да падне под натиска на ахейците. Всичките му братя и хиляди негови сънародници бяха мъртви от войната, която той докара на родината си. А сега и той самия загиваше... Парис си помисли, "Трябваше да избера Хера..!". Той вече мислеше като модерен човек... |
|||
 |
|||
| Сутринта явно се бях събудил рано, но кога
точно не помнех... Имах чувството, че поне
половин час бе минал, без да съм го усетил.
Сигурно защото още съм бил упоен от съня
и от внезапното събуждане... Както и да е,
вече съня ме бе напуснал и постепенно навлизах
в света. Вече започвах да се замислям над
нещата около мен, както и да ми идват думи,
с които да изразявам мислите си... Света
в момента ми изглеждаше много простичък,
но също така се опасявах, че изобщо не го
познавам, за да си правя такива изводи. Важното
е, че бях пълен с енергия, зареден от съня,
и нямах търпение да опозная това, което ми
предлага битието. Навън слънцето бе тепърва
изгряло, и то също като мен се взираше в
безбрежната земя и се опитваше да я опознае...
"Слънцето е много странно нещо..."
- мислих си - "движи се, значи е живо...
но толкова не прилича на другите живи същества,
които съм виждал досега... Не прилича на
мен, например... Много странно..." Майка ми каза, с онази попарваща детското въображение прагматичност на възрастните, че слънцето всъщност е огромно, много по-голямо от нашата земя, но ние го виждаме отдалеч и затова ни изглежда малко... Това звучеше глупаво... Предпочитах да вярвам, че слънцето е живо светещо кълбце... Както и да е, време за училище... Първия час учихме неща, някои от които вече сам бях научил от собственото си изследване на света... Научих се как да пиша мислите си, които досега можех само да изричам, както и да чета мислите на други хора... Интересно нещо са това буквите, колко малко значат самостоятелно и колко много, когато са подредени подходящо... В междучасието лудувахме с новите ми приятели... Странно обаче, по средата на играта се замислих, че вече някак си не гледам на света толкова наивно... Замислих се дори дали майка ми не е права за слънцето... Втория час учихме по-сложни неща... Училището ми е много интересно, научавам много занимателни неща. Но вече започва да става трудно... През междучасието усетих нещо неусещано досега... Стреснах се... Може ли да съм влюбен, нали доскоро момичетата бяха онези гадни същества, за които си мислех, че никога няма да харесвам... Третия час беше върховен... обучение и любовни мисли се сливаха в едно, отделях ту време за едното, ту за другото и всичко вървеше идеално... Бях щастлив... В междучасието за пръв път усетих щастието от споделената любов, няма да обяснявам подробно, сещате се за какво говоря... Но в края му усетих и нещастието на разбитото сърце... До края на училището, в редуващите се периоди на часове и междучасия, постепенно изгубих всичката си наивност за света, и придобих с пълна сила материалистично желание за забавление на всяка цена. Вече знаех истината за слънцето... Детската ми наивна представа бе разбита окончателно от учителя по физика... Чувствах се така, сякаш никой не ме разбира, и твърдях пред себе си, че само аз мога да си помогна. Ученето за мен беше ту интересно, ту най-голямата глупост на света... Пропусках по цели часове... А в междучасията правех все по-необмислени неща и се контролирах единствено от желанието да избягам от скуката, която сякаш се прокрадваше навсякъде. Момичетата идваха и си отиваха, някои оставаха по-дълго, други-съвсем малко. Накрая имаше период, във който цялото ми преживяване с момиче се ограничаваше до кратък разговор и секс с нея. През това време се чувствах щастлив просто поради факта, че не съм обвързан с нищо към този свят, и мога да живея така, както аз си искам... Последния час, обаче, си казах, че вече трябва да уча, ако искам да направя нещо с живота си, и това беше момента, в който за пръв път се обвързах със света, и от който нататък непрекъснато ставах все по-зависим от него. Дори имах приятелка през целия този час... По обяд училището, обаче, свърши... Ученето се беше отплатило и сега следваше да отида до университета за малко. С приятелката ми се разделихме, но не съжелявах... И без това и аз не знам какво ме бе задържало при нея... Университетският живот, както всички твърдят, беше приятен. Имаше много купони, много момичета, много удоволствия и известно количество учене... Накрая за втори път в живота си се почувствах истински влюбен. И така си тръгнах от университета с приятелка, която скоро стана моя жена. Каквото и да си мислите, аз бях щастлив от този факт... Живота нататък стана по-труден и с все повече задължения и все по-малко удоволствия. Целия следобед или ходих на работа или бях с жена си... Но този период от деня ми е прекалено посредствен за да го описвам... В късния следобед вече усетих, че няма никаква следа от любовта ми, и единственото, което беше останало, беше някакъв навик от живота с жена ми... Но все пак бях доволен, вече беше късно да оправя нещо... А сега вече слънцето залязва, мамка му! По принцип гледам да съм рационалист и да не съжелявам за минали неща, но... как бих могъл... Толкова много неща бих направил по друг начин, ако можех отново да ги изживея... За съжаление тези мисли ми дойдоха минути преди залеза... Нормално е може би... Не мога да очаквам да ми бяха дошли сутринта, когато всичката енергия на събуждането преливаше от мен... Залез... отрони... |
|||
В.Търново- Севлиево