Тогава той свали пръстен от
ръката си, подаде ми го и каза: искам да
го носиш.
Завинаги.
Има такова понятие. съществува такава любов.
Всичко, което безогледно ни заобикаляше,
остана без значение.
Това, което ни се случваше, беше извън нашия
свят.
Защо говоря в минало време? просто защото
си спомням началото.
Край няма.
Усърдно се опитвахме да сътворим финал. редувахме
се любезно, без да се бутаме и пререждаме.
Учтиво обявявахме решения.
Кое ни караше да го правим?
След всеки неуспешен опит, изпитвахме задоволството
на оживелия при опит за самоубийство.
Няма край, не може да има.
Из "Пеликански дневник, записки по човешките
чувства"
|
|
|
