| Приказки |
(собствен поглед върху Бразилска легенда)
| Между африканците съществуват
много легенди и разкази за беримбауто. Най-интересната
ракзава "за много красива и чувствена
девойка, която излязла от своето село, за
да се разходи. Тъй като била жадна, тя се
приближила до изворче и се навела над него,
за да пие, загребвайки с шепи от кристалните
води на изворчето. В този момент тя била
нападната от мъж, който се опитал да я насили,
но не успял и я ударил с камък по главата;
тя паднала мъртва във водата. Веднага нейното
омагьосано тяло се превърнало в беримбау...
И днес можем да чуем гласът й, плачещ от
мъка и болка... това е меланхоличният звук
на беримбауто." Момичето загинало, за
да не бъде притежавано от никого; следователно,
не може да съществува никакъв друг главен
инструмент за капоейра. Беримбауто се нарича
също така урукунго, гунга и бермибау де барига.
Из "Из истории за капойера" |
|||
 В зората на времето, когато
Земята беше плоска и гореща, когато Слънцето
се блещеше непрекъснато над нея и все още
стоеше на едно място в средата на небосвода
и нямаше колесница, когато прохладата идваше
от водата, която още не се беше научила да
вали и да бъде облак, тогава на Първите им
бяха раздадени стихиите и земите. Една от Първите беше Йеманжа. Йеманжа имаше черни коси, прозрачна кожа и синьо-зелени очи. Очите и променяха цвета си според настроението и- когато се радваше искряха в лазур, тъжеше ли – плуваха в теменужено синьо, а ядосаше ли се зелена буря се извиваше в зениците и. На Йеманжа дадоха Морската шир. Грижа и станаха малките и големите водни твари. Женският и нрав променяше морето от спокойно огледало в разпенена паст от водовъртежи и вълни. След време Океан я дари с дъщери и синове. Сред най-палавите и най-непокорните беше Онда. Въпреки непрекъснатите предупреждения да стои далече от брега, Онда неможеше да устои на любопитството си към онези същества, които ходеха по брега и понякога на смешни дървета влизаха и крадяха от рибите на Морето. Наричаха се Човеци и на Първите беше заповядано да се научат да ги приемат като техни деца. Онда не можеше да си представи как едно същество, което умираше под водата, можеше да е неин брат или сестра, но се стараеше да не прекалява в игрите си с тях. Обръщането на дърветата беше забавно, но навътре в Морето беше смъртоносно за доведените и “братя и сестри”. Един ден на брега дойде Човек, който не се страхуваше от водата, а влезе в нея, за да стане част от нея и за да играе с вълните и делфините. Онда познаваше делфините добре. Преди да се заинтересува от брега и човеците, делфините бяха най-близките и другари в игрите. Знаеше, че те не биха се приближили до брега или до странното същество, ако той не ги беше повикал по някакъв начин. Обичаха да играят с дървените неща, но когато бяха навътре в Морето. Че този път излязоха почти на брега и подсказа, че Човекът можеше да говори с животните. Онда също се приближи предпазливо и обиколи отвсякъде съществото. Както и да разглеждаше, както и да присвиваше очи, то си остана просто Човек. Нищо по-особено. Но човекът погледна към нея и я видя. Учудено повдигна вежди. После посочи една разбесняла се вълна и и направи знак с глава, който тя не разбра, но реши да се пусне по вълната след човека. Преди брега се обърна и се върна към по-дълбокото. Чу зад себе си бавния плясък, който човекът правеше плувайки. Това също я изненада до някъде, но нямаше време да мисли. Нов знак с глава и показа, че следващата вълна е добра. И така се спускаха по вълните няколко пъти. За Онда това бяха малки вълнички, но видя, че за човека са силни, защото той бързо се умори. Показа и знак, че отива към брега. Махна и с ръка и изчезна в сухото. Онда се повъртя малко около брега, после се отправи към дома си умислена над преживяното. За пръв път човек дойде при нея във водата, за да си поиграят. Реши да премълчи срещата си. Знаеше, че Йеманжа ще я накаже, ако узнаеше за тази щуротия. В продължение на много следващи дни човекът идваше до брега. Ако морето бушуваше, оставаше на пясъка. Ако морето беше спокойно, играеха с вълните. Понякога до него виждаше същество, което не приличаше на никое морско животно- имаше 4 пипала, но вместо да пълзи с тях, стоеше на тях, сякаш бяха твърди като корал. Понякога идваше птица. Онда се убеди, че човекът говореше с тях по някакъв начин. Човеците, според наблюдението на Онда, имаха тела с цвят на розов корал и въобще нямаха люспи, а някакви странни израстъци и бяха меки като морска звезда. За разлика от останалите, този човек имаше по тялото си някакви шарки. Не можеше да определи фигурите на нищо познато. Поразпита по-старите си братя и сестри много внимателно и разбра, че хората с шарки ги наричали шамани или магове, били по-силни от останалите човеци и можели да говорят с Първите. Даже човеците донякъде се страхували от изрисуваните хора. Не беше на ясно защо човекът идва и какво иска от нея, но след като идваше да играе с нея, Онда го сметна за безобиден. Един ден Йеманжа я привика пред Съвета. Човекът беше говорил с Господарката на Морето и беше поискал Онда за жена. В очите на Йеманжа бушуваха зелени мълнии. Стар оброк (което е друга приказка) я задължаваше да направи каквото я помолеше човека. Така Онда отиде да живее там, където навсякъде имаше странни и непознати неща, където другите човеци я гледаха с боязън, животните я отбягваха, но най-лошото беше, че го нямаше наблизо любимото и море. Мъжът и я беше отвел далеч навътре в сушата, за да е сигурен, че тя няма да избяга и да се върне в морето. Дните за морската принцеса се занизаха еднообразни. С всичко привикна Онда и с другите хора, и с домашните животни, и с шаманските занимания на съпруга си, само с едно не можа да привикне - вечно палещото Земята Слънце. Домът и и предлагаше малко облекчение за очите, но не можеше да утеши растящата мъка по прохладните сенки и тъмните, тихи кътчета на Морето. Принцесата тъгуваше. Мъжът и искаше да и помогне, но не искаше да я върне дори за малко в Морето, защото се страхуваше, че тя няма поиска да се върне при него на сушата. Шаманът реши да изпрати тримата си най-верни другари да отидат и да помолят Йеманжа за помощ. Макар Онда да не беше вече част от Морето, за Йеманжа тя си оставаше нейна дъщеря. Господарката на Морето отряза от косите си и ги сложи в здраво завързана торба, която каза на човеците да не отварят докато не стигнат при дъщеря и. По пътя назад обаче тримата другари чуха от торбата да излизат странни, плашещи викове и крясъци, ревове и плясък на криле. Въпреки забраната, решиха да отворят торбата, за да видят какво има в нея и дали това не е зло, което да унищожи селото им. А, от торбата навън се втурнаха нощните животни, нощните птици и насекоми. Изкочиха звездите и Луната. За първи път над Земята падна нощният мрак. Някъде далече, в тяхното село Онда за първи път от много дни излезе от дома си и се разсмя щастлива. Не беше в спокойните морски глъбини, но нощния вятър разхлаждаше тялото и. Когато тримата приятели на съпруга и се завърнаха и Онда разбра какво са направили, с шамана ги наказаха да построят две колесници, с които Слънцето и Луната да обикалят Земята и така да не бъде нито вечен ден- нито вечна нощ. А, Онда нарече Петелът, Зорницата и пеещите птици да бъдат предвестниците на идващия ден. |
|||
 |
|||
| Онда на португалски означава Вълна. Йеманжа е богинята-ориша на морето. Една от най-тачените сред оришите. Ориши са боговете от кандомбле, умбанда и др. версии на африканските религии в Бразилия. Самото име идва от племето Юруба. |
|||
София-Севлиево