| Приказки |
(или защо за Любовта са нужни двама)
| Изпълнението на дълга трябва да е безкористно,
а името ти да потъне в забрава. Ямамото Цунетомо (Из "Хагакур") |
|||
 Някога в Киото живеел майстор
на чайна церемония. Той не бил добре приет
в двора, защото считали, че не притежава
достатъчно изтънченост. За да се издържа
бил принуден да работи като градинар за един
от местните даймийо. Старецът имал внучка, която много обичал. Когато цъфнели вишните те се рахождали по Алеята на поетите и наблюдавали как белите листенца падат върху земята. Както се случва с всяко младо момиче, в един прекрасен ден то се влюбило в млад самурай. Видяла го случайно по време на представление на театър но, организирано за госпожата, която била нейна покровителка. Въпреки традициите и наложените забрани младите намирали начин да се виждат. Макар и кратки по време на тези срещи те успявали да разменят целувка или нежна ласка. Всичко би било прекрасно, ако семейството на самурая не било решило, че той трябва да се ожени за дъщерята на замесник управителя. Момичето било отчаяно, а сърцето и било разбито. Тя споделила болката си със своя дядо. След като я изслушал внимателно старият мъж излязъл от стаята и се върнал, носейки в ръце ковчеже от палисандрово дърво с прекрасни инкрустации от седеф. Отворил ковчежето и извадил отвътре малка чашка. Чашката не била изящна, защото за направата и не било използвано грънчарско колело, а и не била от порцелан. Въпреки това в нея имало нещо, което не можело да бъде описано. Без да каже и дума старецът разгърнал бяла, копринена кърпа на пода и разбил чашката върху нея. - За да разбереш какво е нужно да правиш от тук насетне ще вземеш парченцата върху тази кърпа и ще подаряваш на всеки срещнат минувач по едно. До вечерта ще имаш отговор на всички въпроси. Безкрайно озадачено от молбата на дядо си, момичето завързало краищата на кърпата в малък вързоп. Обикаляло улиците на Киото и се опитвала да дари парченце на всеки срещнат. Малцина приемали този странен дар. Мнозина след като разберели, че това, което им оставяло момичето не било монета или цвете го захвърляли с погнуса в калта. Други се оттдръпвали с отвращение като си казвали: "Толкова красива, а луда", а по онова време вярвали, че лудостта е заразна. Някой се подигравали жестоко над младото създание. Очите и се изпълнили със сълзи, но тя била решила твърдо да изпълни заръката на дядо си. Когато и останало едно единствено пърченце, тя срещнала Странника. Потънала в собствените си мисли не забелязала как хората се отдръпват от този слаб и леко пригърбен човечец. В очите им се четял страх и презрение. Минувачите бързали да се отдръпнат от пътя му. Макар да не носел мечове и облеклото му да било скромно, нещо в походката му подсказвало, че това е човек роден за да воюва. Една от страните му била прорязана от вертикална бръчка, а кафявите му очи трудно се спирали върху нещо конкретно. Момичето го доближило и му подало последното парченце от чашата, като внимателно сгънало кърпата. Странникът не го изхвърлил. Доближил го до очите си и внимателно го разгледал. След това се усмихнал. Усмивката го променила изцяло. Всели пламъчета закачливо заиграли в зениците му. - Това парченце струва повече от най-скъпия брилянт. Чашата, от която е отчупена е принадлежала а Великия Нефритов Император. В целия свят не може да бъде намерено друго като него. Ще ми позволиш ли да го задържа за себе си? Момичето не знаело какво да отговори и само кимнало. Странникът извадил малка кожена торбичка и грижливо прибрал парченцето. Преди да си тръгне погалил момичето по косите, усмихнал се за последен път и продължил по пътя си. Когато се върнала при дядо си девойката му разказала какво се случило. Все пак тя го помолила да разтълкува посланието на Съдбата. Майсторът на чайна церемония се усмихнал и казал: - Виждаш ли. Твоето сърце е като тази чаша. Тя е единствена и неповторима. Лесно е да бъде разбита. Парченцата не могат да бъдат събрани отново, а и не би имало смисъл. Трябва да се научиш да даряваш безкористно, всеки. Мнозина ще отхвърлят, това, което си им оставила. Други ще се отнасят към теб с насмешка. Всички ще се стремят да получат цялото, а не само, това, което може да им дариш и това ще те наранява. Малцина са тези, които ще бъдат в състояние да оценят това, което получават, но те ще го съхраняват грижливо до края на дните си. Те обаче имат свой път, от който няма как да бъдат отклонени. Сега ако ме извиниш ще се оттегля. Обещал съм на един стар познат да изиграем партия го. |
|||
 |
|||
| P.S. Ако се вярва на историците, тази история е напълно достоверна. За мен лично е много по-забавна случката, която се е състояла много преди това и която е свързана с нелепо недоразумение между Майсторът на чайна церемония и Странникът. | |||
