| Приказки |
| Някой ден ще те докосна плахо, с връхчето на пръстите си. Огън заедно ще запалим върху кладата на чувствата ни. Миг ще трае и след него ще се разтопя в прегръдката ти... Влади Из "Записки по човешките чувства" |
|||
 Палещите лъчи на ниневийското
следобедно слънце прогониха всички обитатели
на града към прохладата на домовете им. Жегата
на пустинята се промъкна безпощадно по пътеките
на старата блудница, стискайки в съсухрената
си схватка всяко неразумно същество, окъсняло
да намери сянка. Единственото място, което
не се страхуваше от огнения дъх на слънцето,
беше прекрасната градина на Асирийската царица.
Напоявано от сложна система канали, това
чудо на архитектурата беше гордостта на града.
Славата за красотата на вечнозелените екзотични
растения, малки водни естакади и непрекъснатата
песен на чуждоземни птиции се носеше по цялата
държава наред със слуховете, че градината
е била създадена за откуп пред царицата.
Хората говореха, че понякога нощем с тихия
шум на течащата вода се смесвал хлипът на
женски плач. Семирамида оплаквала двамата
си съпрузи- oнзи, чийто живот бил отплатен
с градината и онзи, който не се посвенил
да приравни една човешка смърт с градина.
Тази мрачна страна на мястото държеше настрана
суеверното простолюдие и позволяваше на обитателите
на двореца да се наслаждават на пълното спокойствие,
което то можеше да им предложи. Ашур вървеше бавно по притихналите пътеки. Нарочно бавеше крачката си. Искаше да стигне в двореца малко по-късно и така, ако може, да избегне да му възложат някаква спешна задача. Освен това усещаше леката си кожена броня залепнала като втора кожа върху неговата собствена запотеност. Триенето в плътта беше неприятно. Шумът на течаща вода около него го накара да иска да е вечер, да се е отпуснал блаженно в каменния басейн зад казармените помещения. Реши да удължи пътя си в приятната ленивост на градината като мине покрай малкия шадраван във вътрешната част, току до източното крило на двореца. Надяваше се по това време там да са танцьорките на царицата. Момичетата бяха радост за окото на всеки мъж, а и му беше повече от приятно да вижда кръшната снага на Мокулша между тях. Войникът хареса новата робиня още щом я видя за първи път преди няколко месеца. Танцуваше с лекота и плавност, а движенията и подсказваха прелъстителна страст за онзи, който успееше да я хване. С другите мъже в казармата коментираха къде със закачка, къде похотливо девойките, но никой до сега не успя да се похвали, че е прелъстил малката Мокулша. Напоследък Ашур често се отпускаше в басейна вечер след изнурителен ден на стража и изпълняване на многобройни поръчения, замечтан за ласката на тънките пръсти на девойката по умореното му тяло. Приятната мисъл за желаната близост извика на устните му тънка усмивка. Прииска му се да плъзне ръцете си по гънките на ефирните воали, с които беше облечена докато танцува, за да усети женската и заобленост под тях. Ръцете и да обвият шията му, а устните и покорно да се разпукат като узрял нар, търсейки неговите. Внезапно рукнал смях го извади от възбуждащия унес. Приближи се внимателно, прикрит от дърветата, за да може да погледа танцьорките без да предизвика техните хапливи закачки или да се разбягат с писък, както обикновено. Видя момичетата пръснати като врабчета около шадравана. Някои опитваха нови стъпки, други си подаваха плодове, трети разговаряха тихо... Не можеше да ги чуе. По съзаклятническия им вид предположи, че отново говорят за неговите другари по оръжие. Закачката между пазачите на двореца и танцьорките беше стара сигурно колкото Ниневия. С усмивка Ашур потърси в пъстрата група неговата любима Мокулша. Забеляза хитрушата как се промъква зад групата говорещи и с рязко движение на ръката ги опръска с вода от шадравана. Момичетата нададоха писък на възмущение. Подгониха натрапницата с шеговити закани да я хвърлят във водата. Въпреки настаналата суматоха или точно заради нея, една от танцьорките забеляза войника между дърветата. Викът “мъж” подейства на всички като команда на капитана му. Девичето ято се събра на куп с тихо жужене и невинен вид. Ашур въздъхна с тихо разочарование. Явно трябваше да продължи пътя си. Опита се да върви с възможно най-небрежната, но все пак мъжествена походка, със сериозно изражение на лицето. Отминавайки първите двечки, дочу зад гърба си “като петел”. В групата се разнесе кискане, а той усети, че ушите му пламват от смущение. Обърна се строго, за да каже нещо хапливо, но пред него се изправиха усмихнатите очи на Мокулша. Погледите им се задържаха един на друг в ням разговор. “Ето, това си ти. Да, това съм аз. И аз съм ти. И ти си аз. Но, не можем да бъдем. Не и тук. Може би там? Или тук но не сега. Не, не сега.” Клепките и затвориха вратите на душата и. По устните и се проточи усмивка, запечатвайки думите в мълчаливо обещание. Ашур продължи към двореца. Почти избяга нервно от неочакваното откритие. Откога? И наистина ли? Или отново танцьорките крояха шега на войниците. Случваше се някоя да подмами негов другар, да му определи “тайна среща” после да не се появи. Или да прати на нейно място похотливата им надзирателка. Бедната жертва ставаше за смях както пред останалите мъже, така и между слугите в двореца. Не се даваха лесно момичетата, а Мокулша съвсем не. В двореца го натовариха с доста работа. Това изтласка мислите му в по-практична посока. Трябваше да организира войниците за пазачи при предстоящ същата вечер пир, да провери отново всички помещения и залата за събрания, да предаде няколко писма на куриери, да им назначи охрана. Поне задачите му го държаха в прохладата между дебелите стени. Не му се налагаше да се изправя срещу горещия лъх на следобедна Ниневия. Неусетно времето се изтърколи. Дойдоха гостите- богатите правници на Асирия, съветниците на царицата, самата тя с ескорт от няколко робини. Масите пред тях се отрупаха с екзотични ястия, печени меса, плодове, вина. В залата влизаха факири, шутове, акробати, за да се погрижат за доброто настроение на пируващите, за да създадат шум, така че хората да могат да говорят с привидна интимност един с друг. Ашур чакаше появата на танцьорките. Както и сигурно доста от мъжете, вече понапили се с вкусните вина от богатата изба. Беше си избрал място до една колона в дясно от входа на залата, където знаеше, че неговото малко изкушение ще застане по-близо. Танцът им тази вечер му се стори особено зареден, привличащ, увличащ. Очите му се впиха в извивките на нежното тяло на Мокулша. Проследяваше движенията и с жадност, която дори не му минаваше през ума да скрие. Виждаше как ръцете и се извиват нагоре, сякаш търсят прегръдка. Как краката и стъпват сигурно по каменния под, създавайки лек шум, който пееше заедно с инструментите. Но най-вече как материята на тънките воали се докосваше до шафрановата и кожа, как се отдръпваше, за да вдигне мараня пред току що показаната извивка на тялото. Гърбът и се полюшваше като гъвкавата тръстика по бреговете на мътната Тигър, погладена привечер от вятъра. Юмрукът му се сви инстинктивно при мисълта да се докосне до нежната заобленост на хълбока и. Ръцете пляснаха за последен път и танцьорките с поклон се изнизаха от залата. Съпроводиха ги жадни похотливи погледи. Колко ли от тях тази нощ щяха да осъмнат в кревата на някой пиян, самодоволен управник? Къде щеше да осъмне Мокулша? Червейче на недоволство загриза Ашур. Знаеше, че няма право на претенции- танцьорките бяха избрани за радост на други. Самите момичета понякога се опълчваха по женски на предопределената им съдба, избирайки си закачки измежду войниците и другите роби. По този начин вкусваха свободата, която мъжете имаха по рождение. Но нито една от тези връзки нямаше корен и не беше просъществувала повече от няколко нощи споделена лъст. Сигурно беше се побъркал, за да иска да има повече с младото момиче. Определено се беше побъркал, защото не можеше да се надява и на една нощ с нея. Докосване по ръката го сепна. Две бадемови очи му се усмихваха и го приканваха да говори. Отново да говори. Карминените устни чакаха смутени, развеселени. Видението изчезна бързо зад колоните на залата, оставяйки едва доловим мирис на лилия след себе си. Ашур огледа помещението бързо. Достатъчно пазачи имаше. Неговото отсъствие щеше да мине незабелязано. Последва цветния си копнеж към градината, където я видя същия ден. Нощният мрак не отнемаше от великолепието на градините на Семирамида. Напротив, придаваше им загадъчна очарователност. С падането на вечерта по пътеките и около шадраваните запалваха лампи с ароматно масло. Тихото припукване на трептящите пламъчета се смесваше с ромола на водата в каналите, а мирисът на ароматен пушек допълваше този на цъфтящата флора. Растенията бяха подбрани така, че целогодишно в един или друг край на градината да има цъфнали цветя или дървета. Горещината на деня, уловена в капана на каменните колони, по които се спускаше висящата зеленина, поддържаше въздуха приятно затоплен и пазеше от бързонахлуващия хлад откъм пустинята. Докато градът заспиваше укротен, свит на кълбо около нозете на двореца, градините се събуждаха за нощен живот. Понякога изпълнен със смях, понякога изпълнен със страдание. Пияните гласове на пируващите заглъхнаха зад гърба на Ашур, докато той вървеше умислен към шадравана. Всичко му се струваше нереално- светлината на луната, смесена с трепкащите жълти пламачета на лампите, мириса на влажна растителност, хрущящия пясък под сандалите му. Най-вече му се струваше сън, че Мокулша го извика в градината. Намери я седнала до водата. Ръката и се плъзгаше по водната повърхност, а момичето унесено наблюдаваше вълничките, които оставяха пръстите и. Дочула приближаващите се стъпки, тя се обърна, за да се увери, че по пътеката идва именно Ашур. Мъжът спря на метър от нея, вперил въпросителен, очакващ, желаещ поглед в очите и. Танцьорката протегна нежните си ръце към него и мълчаливо, с подканяща усмивка развърза каишите на стягащата го броня. Леко плъзгайки пръсти по запотената материя на туниката му, смъкна платнената преграда пред голото му тяло. Дланите затърсиха дефектите по рамената му, гърдите, за да се спрат на белезите от битки по кожата. Усети тръпката, която пробяга по него, когато малките и студени ръце го докоснаха. Ашур спря разходката на пръстите и, защото беше негов ред да види онова, което до тогава само си представяше. Разпиля абаносовите и коси. С потрепващи от нетърпение ръце свали люспите на мъглата, която я обличаше. Свлече се с воалите до нозете и, за да се изправи след това плъзгайки длани по топлата и кожа. Притисна я в себе си болезнено силно. Запуши стонът с целувка. Вложи в това първо докосване всичкото желание, страст, нежност и неувереност, които таеше в себе си. Меки и откликващи на зова му устните на Мокулша галеха неговите. Усети я по всеки сантиметър на гърба си. Постави я нежно на земята. Изненада се от контраста между студения камък, на който легнаха, и горящата дишаща плът на нейното тяло. Наслади се на покорство и, докато обходи с поглед, с пръсти и устни сладките и заоблености. Отпиваше на бавни глъдки ароматите по нея, досущ пустинен скиталец открил кристалните води на оазис. Неговата шафранена Мокулша с дъх на лилия и нежност. Вкусваше от сладкото вино на глезените и колената и, опияняващата мед на бедрата и, меката топлина на корема и и дъхавата твърдост на гърдите. Събираше в шепи богатствата на тялото и, за да остави отровата на желанието да се разпилее в кръвта му. Момичето обви талията му с нозе и се притисна в него. На сумрачната светлина телата се сляха в едно. Две парчета, отчупени от един и същи камък. Две парчета лунна светлина преплетени в нощен лъч от стон. Очите им горяха "Искам още. И още и още. До теб. В мен. Аз да съм ти. Ти да си аз." Допирът на гърдите и до него, плавното движение на ханша го караха да бърза. Нейното присъствие навсякъде по кожата му го спираше и гонеше от нея. Докато тялото и не се опъна като натегнат лък, мараня замъгли очите и, а бедрата и не го заключиха в гореща клопка. Отново и отново се връщаше Ашур тази нощ към нея, търсейки несъвършенствата и, които биха го отблъснали. Отново и отново потъваше в същите тези несъвършенства, осъзнавайки, че ще ги търси пак... Утрото ги намери прегърнати да си шептят безмислици. "Кога ще те видя пак? Искам да те видя пак. Искам да си моя. Но аз съм твоя. Искам винаги да си моя. Но аз винаги ще бъда твоя... Дори, ако съм с друг. Замълчи не искам да казваш това. Ти ще си отидеш първи. Винаги ще бъда твой... Дори да съм с друга. Замълчи не искам да казваш това..." Ашур и Мокулша затвориха тази нощ в сърцето на градината тайната на още един откраднат грях. И не беше ли тогава да се роди стиха "В началото е спомена омаен, а другото е край ... , но край безкраен."? |
|||
 |
|||
София-Севлиево