| Приказки |
| ... Не искам сега да се питам какво бих могъл да загубя. Затварям очи и политам - във нищото с тебе се любя. Влади Из "Записки по човешките чувства" |
||||
 В онези далечни времена, когато
керваните пътували на Изток и Юг, в града
на Танцуващата вода, живеел ковач със своето
семейство. Железните кладенци, които някога дарявали хората с благоденствие били отдавна изчерпани и те били принудени да се върнат към забра-вените занаяти за да могат да изхранват себе си и семействата. Мнозина се трудели в Голямата къща, където сглобявали едни от най-добрите тъкачни станове в Средните земи. Наричали работилницата "къща", защото работещите там прекарвали по голяма част от деня и нощта в нея, заети да изработват отделните части. Тъй като и Ковачът не живеел богато, а и времената били тежки налагало се съпругата му да работи. Тя подреждала старателно изсушените парчета дърво, които пристигали от Синята планина като в същото време се грижела за реда в Голямата къща. Господарят на Къщата отдавна не живеел в града на Танцуващата вода, а изпращал по вестоносци послания, с които нареждал на Жената, какво е нужно да бъде направено както и кога да потегли поредния керван за Далечните земи. Така се нижели дните и като че ли нищо нямало да се случи докато неизвестно защо Господарят не решил, че е нужно да бъде изработен стан, с помощта на който да бъде изтъкан килим от всички Лунни нишки, които е можело да бъдат събрани в Средните земи. Всички обаче знаят, че Луната е творение на Богинята на непостоянството, така че никой не очаквал това начинание да доведе до нещо добро. Въпреки обзелите я съмнения Жената на ковача се заела да изпълни заръката на своя Господар. Обикаляла пазарите и дълго търсела най-доброто дърво. Внимателно почистила всички клинове и не пропуснала да направи забележка на майсторите на лак, които забравили едно от котлетата на огнището, по-дълго отколкото е нужно. Когато станът бил готов тя премела всички стаи и дори поставила цветя в алабастровата ваза, която Господарят бил изпратил след едно свое пътуване до Морето на бисерите. Добрата жена нямала и най-малка представа, че Съдбата вече се е усмихнала загадъчно и предстояло да се случи това, което е било предопределено. На другия ден в града пристигнал Майсторът на килими. Легендата за Магията на пръстите му, с която вплитал сребърните нишки, отдавна била достигнала до земите на железните кладенци. Мнозина се радвали на създаденото от него, но никой никога не бил виждал как работи. Това била тайна, която той ревниво пазел. Каквото и да се разказва сега истината е друга. Нищо не се случило при първата им среща. Жената на ковача му помогнала да се настани и макар да се чувствала несигурна и смутена от усмивката му, тя все още не знаела, че това е началото на нейната история. От друга страна Майсторът на килими нямал нищо против някой да се грижи за него. Приятно му било, че има кой да подрежда нишките, да приготвя боите и да отделя топлите от студените цветове. Ножиците му били винаги близо до дървената пейка, а стаята била светла и чиста. За първи път в живота му някой го обгръщал с грижи от цялото си сърце и той не намерил думи за да отпрати Жената на ковача. Мъдрите казват, че Любовта се поражда там където пътищата на две души се пресичат. Нямам право да съдя доколко това наистина е така, но един ден ръцете на двамата неволно се докоснали. Съдбата се усмихнала за пореден път. Не минало много време и всеки успял да се огледа в очите на другия. Майсторът на килими все по-често разкривал тайните на магическите възли на Жената на ковача. Тя го слушала леко наклонила глава като неволно поправяла косите си и се усмихвала. Понякога се допирала до силните му рамене. Понякога той преставал да говори за килимите иописвал красотата на косите й. Думите му я пренасяли в друг свят, който бил като приказките, които слушала от Стария разказвач в своето детство. Въпрос на време било телата да последват повика на душите. Когато това се случило, Луната се скрила за да не смути любовната им игра. Слънцето забавило своя ход, а звездите ги обгърнали с нежната паяжина на Небесната чувственост. Любовта им позволила да видят дори прашните и тесни улички по друг начин. Светът бил потопен в цветове и музика. Вятърът галел нозете им и ги приканвал към първичния грях, който ни освобождава от всички страхове. Но нека не забравяме, че Богинята на непостоянството е сестра на Съдбата. През един дъждовен ден в града пристигнал конник. Дрехите му били прашни, а устните напукани. Видът му говорел за много болка и стра-дание. Без да каже нито дума той влязъл в Голямата къща и подал запечатан свитък на Майстора на килими. От този ден всичко се променило за двамата влюбени. Майсторът забравил за думите на нежност и се обгърнал с мълчание. Напразно Жената на ковача се опитвала разбере каква вина има за да бъде пренебрегвана. Вратата на стаята, където се намирал стана все по-често била заключвана с тежко резе. Работниците говорели, че понякога Майсторът се разхождал нощем измъчван от безсъние, но тя не искала да повярва. Все по-често храната оставала недокосната, а каната с вино била доливана многократно. Една сутрин Жената на ковача видяла, че вратата на стаята, където спял Майсторът е открехната. Без да се замисли тя влязла вътре. На пода до леглото се търкалял смачкан свитък. Тя го повдигнала и се зачела. Тогава разбрала всичко. Селото, където живеел Майсторът било нападнато. Съпругата на Майстора не се поколебала, когато трябвало да избира дали да замине с нападателите или да се опита да възстанови разрушеното. Съдбата била определила цената за една любов. Когато се обърнала тя видяла Майсторът на килими да стои на врата. Въпросите не можели да намерят път към устните и останали недоизречени. Той прибрал старателно дрехите си в старата, кожена торба, с която пътувал по белия свят. Последните думи които казал преди да поеме по пътя си, прозвучали като присъда. Майсторът не можел да допусне жената, която толкова много обича или близко за нея същество да споделят страданията му. Никога повече не се срещнали. Един ден Жената на ковача се обърнала към Най-мъдрата жена в града, за да получи отговор на въпроса, който толкова силно я измъчвал. Жената се усмихнала, погалила я по косата и тихо прошепнала. "Само някой, който обича много силно е в състояние да се пребори с желанието си и да не позволи да любовта му да потъне към дъното заедно с него." |
||||
 |
София-Севлиево