Очаква ме. Усещам го много
преди да го достигна. Усещане за хлад, който
ме открива. Усещам как ме засмуква. Много
преди да го достигна.
Напоследък навлизам в него безволево. Почти
в безсъзнание. Вероятно съм помъдряла. Достигам
онази мъдрост, която ме кара да не се съпротивлявам.
Мисля, че дълбоко в себе си копнея за него.
Той би ме избавил от инфарктното напрежение
на постоянството и мъчителното упорство.
Оставям го да властва. Затварям очи и обръщам
глава в противоположната посока. Все едно
казвам:"Нямам сили да се противопоставям.
Нищо не зависи от мен."
Изпитвам удоволствие от оправданието, което
ме слива с дърветата край пътя. Завивам,
гледайки в другата посока. Това не касае
мен. Толкова е лесно. Толкова е хубаво. Толкова
не се различавам.
Обрат! - толкова ясно е изписано, че както
и да го обръщам няма повече от едно значение.
Преструвам се, че не разбирам. Търся обяснения,
които биха имали шанс да се напаснат към
моите очаквания.
Собствените ми желания ме карат да погледна
от друг ъгъл на посоката.
Днес вали дъжд. Като че ли един
символ може
да изпълни някакво значение.
Утре ще се впусна в завоя и със
сигурност
ще го направя с онова извъртане
на главата
в другата посока, което казва:"Това
не ме засяга. Нищо не зависи
от мен!"
Не знам защо
обърках топлината
със острите лъчи на зимното слънцестоене.
Воала златен лекичко свалих
и се заизкачвах
към Голгота на колене.
Когато стигнах се изправих с мъка,
ръцете си прострях напред –
опари ги студът и се прекръстих,
не вярвах в лошия късмет...
С юмрук се кръстих,
не от Вяра,
а бунт гореше в мен.
Когато мъката е загнояла
оставам на земята в плен.
Небето рее се над мене,
но тежките нозе
ме свалят на колене
и плаче някъде дете...
Прощаващи очи очаквам да ме срещнат,
невярна строгост тлее в мен.
За първи път блаженство
заменям срещу страшен ден.
Грехът е грях,
когато го допуснеш,
когато болка причиниш.
А общото желание за полет
е чисто като недовършен стих.
Подслон приела
или дала сянка,
оставам чиста аз.
И някой в лека дрямка
дочува моя глас...
