Носеха ме веднъж на една от
онези високите колички с колелца по безкрайни
коридори към реанимация. Не чувствах нищо
от врата надолу. Само усещах как всичко започва
да жвака все повече при всеки трус на количката.
Странното беше, че точно тогава аз внимателно
се вслушвах в дясното колело на количката
и се тревожех от звука, който издава. Представях
си как всеки миг колелото ще се изплесне
и ще падна от количката на мозайката и ще
си пукна главата. Тази мисъл ме беше обладала
изцяло. Това беше единственото нещо, което
ме плашеше и тревожеше в него момент. Странно,
като се замисля сега.
Странно е и че си спомних точно този момент.
Може би съм си направила някакво подсъзнателно
сравнение.
Не зная.
Освен това установих, че понякога навън е
много по-безопасно, отколкото на сигурно
място сред стени.
Но това няма връзка с безчувственото голямо
и клатещото се малко в лицето на колелце
от болнична носилка.
