В такъв момент си безпомощен.
Защото нищо не можеш да направиш. Излизаш
да се разсъниш от студения въздух и поглеждаш
небето. Не че има нещо там. По навик. Инерция.
Един кратък миг преди да сведеш поглед, защото
се сещаш, че няма какво да се взираш в празното
небе. Но успяваш да зърнеш как луната е посребрила
огромните дървета на входа. И се разсънваш
като след треска, с ясното съзнание за собствената
си незначимост.
Мисля си за това цвете. Интересно защо му
е дадено това име. Доста дребничко е. Трябва
да го погледнеш отблизо, за да оцениш красотата
му. А на всички езици, на които знам името
му е едно и също. Сигурно има някаква история
свързана с него. Или легенда. Все има нещо
предполагам. Ще взема да проуча...
