|
|
|
|
|
Днес цял ден вали.
Сутринта имаше буря, която бързо премина.
Пекна слънце и после пак заваля. И така цял
ден.
Отидохме до края на вълнолома. Последният
път, когато бях там ядох червена ябълка като
в приказката. Чудех се дали да я изям и накрая
попитах: „Дали да изям тази ябълка?”
Отговорът, който получих беше следният: „Изяж
я. Щом не ти вреди.”
Тогава ми беше смешен някакъв този отговор.
Почти безсмислен.
Сега вече го поглеждам от друг ъгъл.
Вълноломът е дълъг. В края му има икона на
свети Николай. Не го познавам отблизо. Пък
и не ме интересува.
Видях как танцува дервиш в дъжда днес. Точно
танца на дервиша гледах. Дервишът е човек,
който обича да ни показва именно осъществимостта
на нещата, които ни изглеждат невероятни.
Пороят, който се изсипа на вълнолома беше
внушителен. Морето почерня като измъчено
лице.
А дервишът танцуваше под стихията, на самия
ръб на вълнолома, полугол.
Неудържим, опиянен от лудешките си подскоци
по огромните камъни.
Всичко блестеше от дъжда.
Понякога човек изглежда заключен в собствената
си загадка.
Силен дъжд валя. Без излишна агресия, но
толкова силен, че имах усещането, че след
него няма да има небе горе вече.
Никога вече.
Когато гледаш танца на дервиш, разбираш,
че това е човек, който е създаден с особена
нагласа на земята.
Ще запомня този ден с танца на Дервиша.
И с това, че краката ми бяха твърде натежали,
за да го придружа в лудата стихия над морето.
Може би краката...
Когато се прибирахме си помислих, дано пътищата
да не са твърде хлъзгави.
Надявах се, че няма да са твърде хлъзгави.
Из "Луда тема
|
|
|
|
|
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
И въпреки, че те жадувам, дъжд,
знам – ще спреш.
Не спирай! Не и тази нощ!
Дори да искам.
Защото няма вечен дъжд
и мойта жажда го доказва.
Но не спирай! Не и тази нощ.
Дори да искаш.
Потапяш мислите ми, дъжд,
прикриваш ми сълзите.
Аз плача. Но не спирай, дъжд.
Защото ще ми липсваш.
Когато най-накрая превалиш,
ще се събудя, дъжд.
Но няма да разпаля огън.
Не спирай! Не и тази нощ.
Защото те обикнах. |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
