(приказки, които не би
следвало да бъдат разказвани)
Ежедневието й в храма беше монотонно- молитви,
грижа за външния вид, ритуали по приготвяне
и поддържане на огъня на Веста. Скоро страховете
й избледняха. Тя ставаше важна. Тя беше избранница.
Тя можеше да се докосва до огъня, който не
можеха да докосват даже императорите. Тя
можеше да отсъжда. Да помилва осъдени. Да
ходи там, където други жени не можеха. Да
седи в колесница. Тя имаше право да седи
отпред на арената. Тя можеше всичко, докато
Сатурн позволеше.
Всичко, освен да чуе песента
на Купидон.
Не е във властта на човеците
да управляват
сърцето си.
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото - в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.
Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц.
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!
Запомних как ръце от него крих -
подути и червени от прането.
Те принцовете, имат си карети -
аз тиквата за ядене сварих.
И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела пробождам,
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.
И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробягва,
но бий дванайсет - тръгвам си веднага
и все едно е кой ме е познал.
Че трябва да се свързват двата края -
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат куп неща
и бръчки край очите ми чертаят...
При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна вече принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?
