|
Щраусът не зарива главата си в пясъка, а
просто ни показва задника си!
(гледна точка... )
 Ако се доверим на етимологията,
думата "Америка" би следвало да
има леко лют привкус, тъй като "амер"
означава "пипер" и този корен се
е съхранил в редица европейски езици. Но
този привкус може да бъде почувстван единствено
от малцина. Лютивото отдавна е прикрито под
нещо примамливо и сладко. Простата констатация
гласи: "Америка удържа победа".
Следват обичайните аргументи: единствена
свръх сила, налагане решения на световната
общност и т.н.. Но зад дежурната фразеология
се прикрива произтичащото или в редица случаи
нещо, което вече е било.
Победата, която Америка удържа, излиза
далеч
отвъд границите на политиката. В редица
отношения
тя е безпрецедентна, дори само заради
факта,
че не може да бъде обвързана с нито
една
от познатите ни системи за оценка.
Главната
победа не е удържана на бойното поле
и затова
нейните граници са толкова размити,
а самата
тя - обгърната в мъгла.
Неотдавна проведох беседа с един финландски
поет, посещаващ често Петербург. От този
разговор съм запомнил следното:
"… Какво е съвременната финландска култура?
Тя се състои от около четиридесет човека,
които познавам лично. Всички те живеят в
Америка."
Ако се абстрахираме от думите неминуемо ще
достигнем до основната формула на Супероръжието,
което превъзхожда многократно всички традиционни
арсенали. "Ще ви направя предложение,
на което не може да откажете" - както
обичаше да казва един от героите в "Кръстникът".
С изключителна непринуденост и постоянство,
Америка прави това предложение на целия останал
свят, който наблюдава произтичащото смутено
или с някаква детинска неувереност. И мнозина
(та дори повече), получили това персонално
предложение, бързат да откликнат.
Какви само няма сред тях - от непалският
проповедник, презиращ Запада, до Виталий
Коротич от "Огоньок". Америка е
милостива и обича да предлага себе си като
награда.
Всичко се крие в Американската Мечта, способна
поетапно да се въплъщава в поредния примамлив
мираж. Цялата мощ на системата е впрегната
и работи за производството на самовъзпроизвеждащият
се феномен: "колко прекрасно е да бъдеш
американец". Величаейки производството
на химери, Холивуд, заедно с много други
ретранслатори, предава на всички възможни
честоти предложението, на което не може да
бъде отказано. Всички знаят колко сладко
е да бъдеш американец, но за да не отслабва
силата на съблазънта, това послание трябва
да бъде възпроизвеждано непрестанно.
Да разгледаме следния пример.
Представете си как пълчища от войни, завземат
да кажем … Китай. Сурови мъже, необвързани
с дом, сантименталност и страх, нанасят едно
след друго непоправими поражения на Поднебесната.
"Китай" постепенно изчерпва възможностите
си за съпротива. Остава едно единствено средство,
което бихме могли да класифицираме като "основен
стратегически прийом". Резултатите от
прилагането на този прийом са повече от добри,
но неговата ефективност е ограничена във
времето. Използването му изисква безгранично
търпение от страна на бъдещият победител,който
на този етап от битката е приел ролята на
губещ.
Какво се случва, когато звукът от последният
залп е отшумял?
Когато всички богатства са в нозете на завоевателите,
следва нещо, което те не са могли да
предвидят:
завоюваното може да бъде използвано
единствено
ако завоевателите се почувстват като
истински
"китайци". Тогава и само
тогава
чайните церемонии и нефритените накити
биха
притежавали някаква реална стойност.
Докосвайки
се до красотата и насладата, суровите
и безпощадни
войни попадат в капан. За пореден път
е влязла
в сила максимата:
"Напиеш ли се веднъж ще загинеш от жажда."
Нека отбележим, че съвременна Америка е изпреварила
Китай не само с количеството на предполагаемите
съблазни, но и с това, че секретното оръжие
се използва превантивно, без да се допуска
окупаторите да стъпят на нейна територия.
Представете си как гордият бедуин,
яздещ
камилата си през пустинята, чертае
смели
планове за осъществяването на терористичен
акт някъде в Ню Йюрк или да кажем в
най-близката
американска, военна база. Синът му,
който
язди камилата зад баща си е долепил
ухо до
японски (или китайски) транзистор и
поглъща
посланията на демокрацията. Макар все
още
дете, той се е научил да иска като
истински
американец.
Пленниците на една мечта се редят на опашки
за получаване на зелена карта. Сладката Америка
не може да бъде разпределена между всички
желаещи и затова ще се наложи парченца от
нея да бъдат разигравани на лотария. Ако
трябва да бъдем честни не е познат случай
в който лотарийните билети да са били достатъчни
за всички.
Нека отбележим, че прилагането на това Супероръжие
съвсем не означава, че всички ще попаднат
в плен. Достатъчно е на посланията, които
то генерира да отговори адекватен вътрешен
резонанс, който да изгради непоклатимото
убеждение, че се действа по собствена воля,
а не в подчинение на нечие чужда заповед.
Проекта Pax Americana предполага наличието
както на Империя, така и на провинции. Важното
в този случай е всеки един варварин-провинциалист
да има родственик, който копнее да бъде част
от Америка. Изкривените представи за истинската
демокрация и как тя се прилага в провинциите
неминуемо ражда уродливи метастази, но това
не притеснява никого. Все пак нали се запазва
целостта на еталона.
За да може да вникнем още по дълбоко в същността
на произтичащото ще разгледаме един от разказите
на Робърт Шекли - "Пиявица". В
този разказ един фермер намира край оградата
си неголяма купчинка безформена, био-маса,
която незнайно защо се движи. Всеки опит
да стъпче тази гадост води единствено до
увеличаване на нейните размери. Когато фермерът
стреля в нея тя се разраства многократно
защото е устроена така, че да преобразува
енергията на удара в маса, която добавя към
своята. Разказът завършва много ефектно,
но за нас е важен принципът, който условно
бихме нарекли "шеклър".
Именно този принцип е основополагащият камък,
върху който са изградени всички либерални
общества и който определя степента на тяхната
устойчивост. Нека се върнем към младежките
бунтове от 60-те години на двадесети век,
протестите на "новите леви", движението
на хипитата, пънкът - навсякъде ще видим
една и съща схема. Антисистемното въздействие,
което би следвало да реформира обществото
се трансформира в пазарен продукт и се пуска
на пазара. Без сам да забележи, опитващият
се да разбие красивата витрина на потребителското
общество, се превръща в поредното рекламно
лице зад стъклото. Пред витрината се е събрала
тълпа, която се наслаждава на грозното зрелище
и е готова да заплати за предлаганото забавление.
При това вие от възторг.
За разлика от крехките тоталитарни общества,
в които всички сили се използват за да се
поддържа кръгова отбрана от проникващите
отвън изкушения (затова тези режими се разпадат
в момента, в който репресивният апарат блокира
по някаква причина), устойчивите либерални
общества извличат ползи от всяко външно въздействие.
Но дори на този фон Америка може да бъде
разглеждана като шеклър от втори ред. За
нея не съществува разлика между Франция,
съхранила все още някакво привидно достойнство
и Русия на Горбачов. Америка неутрализира
не само заплахите, които познава, но и всички
онези неуловими мутации, които биха могли
да доведат до непредвидими социални конфликти
в далечното бъдеще.
В това отношение изключително интересен е
проблемът WASP (прието е така да се нарича
американски елит по първите букви на думите
"бял", "англосаксонец"
и "протестант"). Съществуващата
в САЩ система на лимитиране на квоти предоставя
определени привилегии на редица малцинства
- негри, хомосексуалисти, инвалиди - законът
защитава всички.
Да кажем че дадена фирма, приела на работа
възрастна пуерториканка, лесбийка, е получила
чувствителни данъчни облекчения, което автоматично
довежда до ръст на генерираната, чиста печалба.
Възможно е някой сатирик риторично да запита:
"А какво да прави човек, ако е бял,
мъж, не е урод, говори правилен английски,
при това е хетеросексуален?".
На пръв поглед подобна ситуация изглежда
абсурдна. Реално това е типичен пример
за
решаване на т.н. задача за амортизиране
на
елита. На практика се поддържа боен
дух,
като се подлага на изпитание готовността
да се пребориш за място си под слънцето.
По отношение на WASP се прилага висшата
форма
на подпомагане - помощ посредством
изкуствено
създадени трудности. Ако в музиката
съществува
понятие като съвършен, музикален слух,
то
тук може да говорим за абсолютен инстинкт
за държавност.
Остава един, но възможно най-важен
въпрос:
Къде преминава фронтовата линия, онзи последен
рубеж на съпротива срещу всепроникващата,
американска мечта?
Повече от очевидно е, че той не е в Ирак,
нито в Косово, а още по малко в Руската Държавна
дума. Няма смисъл да го търсим върху географската
карта.
Единствената защитна полоса, предпазваща
ни от оръжието за масово възхищение се намира
на територията на родния ни език.
Само езиковата бариера е тази, която възпрепятства
съблазненото и препрограмирано въображение
да се предаде окончателно.
Именно в това се корени смисълът на явлението,
на което отдавна не обръщаме внимание известно
като "първите седем години" (в
оригиналният текст е "от две до пет"
- б. пр.). В тази възраст детето е в състояние
свободно да усвои няколко езика, като без
да полага значителни усилия възприема както
лексиката така и граматиката. След това съзнанието
изгражда своеобразна блокировка, причините
за появата на която не са изяснени. Способността
да се изучават езици се загубва. Възможността
да усвоят чужд език за мнозина остава несбъдната
мечта. Тогава Америка започва да се отдалечава
и губи от своя блясък. "Досадното недоразумение",
което е създала природата се превръща в своеобразен,
защитен механизъм, възпрепятстващ пълното
идентифициране с една натрапена илюзия. Само
на този рубеж, транслацията на победоносната
формула "Ако живееш така, както живея
аз, ще бъдеш истински щастлив." може
да бъде спряна.
Очевидно е, че следващият удар не би следвало
да се нанесе върху геополитическия характер
на явлението (безумие е да воюваме със сянката
на врага), а трябва да се атакува на ниво
неврофизиология. Необходимо е да бъде разработен
защитен механизъм, който да ни предпази от
"предложение, на което не може да бъде
отказано". Едва тогава ще сме в състояние
на практика да превърнем мечтите си в реалност.
Колко време ще отнеме това, никой не би могъл
да каже. Но, че социалната поръчка ще бъде
приета за изпълнение не буди ни най-малко
съмнение. Американците отдавна преминаха
към действие (вярно, че от другата страна,
но все някой би следвало и да атакува), подчинявайки
се на инстинкта за държавност. Достатъчно
е да обърнете внимание на т.н. езиков климат
в Америка, който се отличава с огромна толерантност.
Преподаватели от Югославия и Китай четат
лекции на ужасен английски език в едни от
най-престижните, висши учебни заведения в
САЩ, подбирайки с мъка думите си. Това обаче
ни най-малко не смущава аудиторията, а още
по-малко тези, които са ги поканили и които
изплащат хонорарите им. Между впрочем в Германия
или Франция подобно поведение би било напълно
недопустимо.
Преди време един от студентите от Петербургския
университет даде следният отговор на
въпроса
дали е готов с курсовата си работа:
"Да. Нека само да я преведа на руски и ще
Ви я представя."
Този отговор на един изключително способен
студент повече от всичко друго показва до
къде се простира Америка без граници.
Фотография: © Mikel Arrizabalaga
|
